Новото начало за вечните махмурлии! Пием от сутринта, а по празници – двойно повече

„Пиянството е изпълнено с противоречия, защото позволява всичко”, пише един британски автор.

Сякаш е творил за родните ширини и дължини.

Наближава празникът на алкохола. Странно, но Нова година из нашенско се посреща като за последно, като на барикадите, като на война. Бомби гърмят, пиячка се лее, „очи тъмнеят, глава се люшка, уста проклина цяла вселена”.

Въх! Страшна работа, финал на поредната година, в която високите градуси са били цел на хиляди души. Пие се ежедневно-пред квартални магазини, у дома, по кръчми, на работа, извън работа, пие се с философска предубеденост, че това е най-правилният гълток за несгодите на живота. Пие се от ранна детска възраст, чак до дълбоки старини. Пие се много, от сутринта, пък на празници-двойно.

Уелкъм на родната софра с най-разнолики люде край нея.

31-ви декември, някоя си година. Всяка година

Става се рано. Вероятно от мерак. Пътят води към кварталния магазин. Нозете сами си знаят посоката. Там има хора. Винаги. Сродни души, чийто разум контролира ръцете, стискащи бутилки и чашки. Те се разпъват в различни посоки. Търсещи сродна близост и душевност. Вдигат се наздравици. Кой с бира, кой с патронче твърд алкохол. Преразказва се изминалата година. Мисълта докосва различните детайли, но никога в дълбочина. Все пак всичко е минало. По лицата има усмивки.

Изпраща се старата година. Сякаш утрешният ден няма да дойде със същия махмурлук.

Нашенецът обича новото начало

Да, ама утре с „с начале”. Захващаме ново летоброене. 365 дни, в които имаме шанса за промяна. Късметът да ни сполети. Дали пари наготово от лотарията, дали повишение, дали някакво наследство, което да профукаме за същите мечти и въжделения като предходната година. Нашенецът просто обича новото начало. Залага всичко на него. Не е мръднал и на йота в поведението си, но иска промяна.

И така се вдигат едни наздравици, организмът трупа промили, а към ранния следобед чиляците се разотиват.

Последната тренировка е приключила.

Предстои най-важният мач

Софрата е отрупана, ама гърлата-пресъхнали. Вена тупти по челата. Отваря се бира за „изплакване на бурето”. Постепенно нашенецът влиза в час. Разливат се маркови питиета. Част от гълтока само на Нова година, рождени дни, сватби и т.н. по-специални поводи. Домашната ракия е изоставена в долапа като прелъстена грозновата девойка след една нощ. Ха така, ха иначе, „баси тъпите програми, пусни нещо с акъла си” към жената и бутилката марково самочувствие взема, че свърши. Отново е отправен влюбен поглед към домашната ракия. Пак влиза в употреба, пак разливане, пак гълтане, пак гюрултия (ама безнаказана), щото всички джангърят като за последно.

Уфф, оххх, ко стана, ма?

Първи думи на сутринта. 1-ви януари. Отправени са към жената, пък може и към тъщата, пък може и никой да няма в стаята, ама очите лъжат. Всичко е едно мържелеене. Телефонът звъни, отсреща е „мама”. Така пише, ама зъркелите не карат, а опитът подшишква съзнанието с „някой ме псува на майка”. Вдигаш, а се оказва, че две трети от буквите в азбуката са заличени от паметта. Излиза някакво сумтене по телефона и така нататък. А мама пожелава радост и веселие през новата година. „Мммм, даааа, дъъъъ, таковаааа” и затваряш.

И тогава, и само тогава, следва проблясване из площта, отредена за мозък, дето иначе тежи неимоверно много:

„Ко ли праят момчетата пред магазина? Да зема да ида…”

И пак постарому.

24smolian.com