Бабата от село vs. бабата в града – философия със стиснати зъби

„Вземи, баба, какво търсиш? Може да пробваш, пък като дойдеш утре, тогава плати. Ой, то и моите внучета на твоята възраст. Дано някой им помага там…“.

Свиващи сърцата думи. На една старица, която продава зеленчуци от градината си на едно пазарче в града. Слънцето гали краката й. Тя пък ги дърпа. Горещо е, не се трае. Свива кльощавите крака бабата, в безуспешен опит да ги кръстоса, и по възможност, да са под задника. Така е свикнала. По „турски“.

 

Стоката

 

Върху кашон е поставила малко домати, краставици, магданоз, лук. Някакви разкривени писания с химикал свидетелстват за ценоразписа. Не си личи, ама бабата дума:

-Това толкова, онова толкова!

Сякаш слънцето е по-голямо и грее повече, като се вгледа човек в очите на тази  старица.

Тя самата засиява.

Прибира парите и дума:

 

Посланието

 

„Берекет версин, чеде. Сега съм по-спокойна. Продадох почти всичко. Ако не, какво да го правя? Пък жално ми е. Парите са за внучето. На него ще ги дам. Вадя по около 15 лева на ден. За него, чеде. Друго нямам. То, моето вече е свършило“, казва жената.

Цял живот е била на село. В края на дните й я наказали. Демек, довели я в града. Ама пък тя си продава. И обменя мисли с другите бабета около нея.

Търговки, родени по царско време, живели в социализъм, а в зенита…

 

В търговската верига…

 

„Дърпай се ве, какво правиш тук?“.

Така реагира старица от града в хранителна верига спрямо по-млад човек.

„Буташ ми се, има, такова, корона“, мотивира се жената.

Праска дори през ръцете, когато човек посегне към картофчето, което тя си е заплюла.

Не барайте!

Съвет.

 

Злоба

 

Има нещо странно, успокояващо в баирите в планината на Орфей. Хората там са някакси по-спокойни, разбрани. В градовете старците са…

„Стани, стани бе!“, дума пенсионер в градски автобус. Позивът е към млада жена.

„Пълно е със свободни места наоколо, защо трябва да ставам?“, следва.

„Защото тук искам, ма, не разбираш ли?“, умопомрачава старецът с мотивите си.

Може би заради затопленото място. Ама навън е сигурно 40 градуса.

 

На село

 

„Ставам преди изгрев слънце. Животните не чакат. Преди да си направя закуска, трябва да нахраня тях. Важни са, о, колко са важни. Това са парите, с които помагам на внучетата“, казва баба от региона.

От 30 години живее на село. Спестява всяка монета. Преживява само с хляб, домашно сирене и домати. Това е лятото. Зимата-още по-скромно.

Причината-иска да е част от решението за проблемите на внучето.

А, те са много. Предимно финансови. Готова е сърцето си да изтръгне за него. Само и само „да стане човек“.

„Храня кокошките. Чакам яйца от тях. Заделям ги. За него. Да не яде глупости.

Отивам до съседното село всяка седмица заради кравите там. Купувам и мъкна, без ръце останах. Правя кисело мляко, сирене. За моето дете. Внуче, де. Трябва да яде истинска храна“, казва жената.

И всичко е невероятно от градината й, от ръцете й.

 

***

Няма злоба, няма ненавист. Има кауза.

Каузата по селата все още е светлина в тунела на черногледието ни.

Жельо МИХОВ, 24smolian.com