Ехото от стомаха на нищетата

Кучетата са по-важни от хората

Жельо МИХОВ/24smolian.com/Общество/Регион

„Намерихме из храстите дълги клони. Отчупихме ги, за да станат като прътове. Чухме чановете на стадо и предположихме, че ще има кучета. Затова взехме пръчките за самозащита. Продължихме да вървим до края на черния път. Вдясно видяхме нахвърляните вещи. Разпиляно имущество, найлони. Една жена, стадото, две огромни кучета, собственикът на животните. Достигнахме търсеното.

Спряхме се пред една жена, която изми ръцете си с оцет, за да ги дезинфекцира преди да ни поздрави. Подаде десница с изкривени пръсти, чернилка под ноктите. Овчарят подбра стадото и рече „Ако може да помогнете, направете го. Това е нещо ненормално. Не може човек да живее така“.

Жената застана пред нас. Чувстваше се неловко. Мръсна, приглаждаща дрехите си, за да се приведе в по-подходящ вид. Отблизо се чуваше къркоренето на корема й.

 

-Яли ли сте нещо днес, госпожо?-попитах.

 

-Имам малко шипки и боровинки, направих си чай, друго не съм яла. Имах малко хляб, но стана много твърд, та го дадох на животинките.-отговори.

Навред мизерия. Една гола поляна, едни стари вещи, разкъсани, куфари, одеяла. Всичко покрито с найлон.

-Как спиш тук?-попитах пак.

-Завивам се, найлонът пази от дъжд. Чакали вият, но не ме закачат.-отговори.

Звукът от корема отново се чу“.

Разказ на човек, срещнал се с Руска, която прекара месеци наред под открито небе на последното, което притежава. Половин декар нива, в баира край едно родопско село.

Към момента жената има фургон, на същото място, в който да се подслони. Прогизнала от дъжд, помощта дойде от стотици хора от цялата страна и един отец, който осигури това.

 

Властта бе безсилна.

 

„Нямам й вяра на тази“. „Всеки момент ще поиска още“, „В Дворец да я настанят, няма да миряса“.

Това пък бяха коментарите по темата.

Завидяха. Завидяха хората на малкото, което има един човек, прекарал под открито небе месеци.

Завидяха от мястото на своето охолство.

Завидяха хора, които се просълзяват от снимки на бездомни кучета.

Ронят сълзи, но тази жена даде единствения си хляб на овчарските кучета на един фермер, без да получи нищо насреща. Резултатът бе къркорещият стомах.

В какво общество живеем?

 

Сълзи за зверовете, но огромното съмнение за човек

 

„Нямам вяра“, е ключовото изказване в случая.

Човек е създаден по образ и подобие…

Нали знаете на кого?

Всеки ще носи последиците за лъжата и истината.

Но никой не е съдник.

Защото с каквото мериш, с такова ще ти бъде отмерено.

Хората забравиха човешкото.

Кампании за средства, одеяла за улични кучета в гората. Но за къркорещия стомах на една жена под небето има… „нямам вяра“.

Кучешко общество, не човешко.

Присъдите се издават дори без последната дума на клетника. Няма жалост. Няма милост. Няма съпричастност. Утре на това място може да бъде всеки. Това е изпитание. Това е матурата на човещината.

А да завидиш на малкото имане в голямото нямане е…

Всеки може да довърши.

Човек отмерва другите спрямо собствения си аршин.

И всеки ще носи един ден отговорност за постъпките си.