Когато светът не бе в телефона: Нямаше затлъстяване, снегът не бе бедствие, шамарите бяха урок…

Може би сте забелязали как постоянно се споделят спомени и се сравнява детството между поколенията. Сякаш има някаква носталгия по онова време в сравнение със сега, когато живеем онлайн и толкова сме изнежили децата си, че за най-малката случка на улицата изпадаме в ужас и паника. Тогава нямахме социални мрежи и риалити формати. Имахме много приятели, с които се събирахме и играехме на различни игри, по цял ден. Всичко беше много просто и обикновено, но бяхме много щастливи деца. За съжаление тогава сме нямали  възможност да заснемем всички моменти, които сме преживели с нашите приятели, но имаме запечатани безценни спомени в нашето съзнание.

„Спорт“ на село

Разказите за детството на по-възрастното поколение са свързани и пълни със спомени и истории от лятото на село. Мнозина помнят как навремето си носихме празната бутилка да я напълнят с лимонада по наш вкус. Спортът се изразяваше в прибиране на сено, вадене на картофи, садене на зеленчуци. Зоологическата градина ни беше с кокошки, чиито яйца откривахме; от петела ни беше страх, защото имахме белези вече от едно-две клъввания; козите, овцете и кравата водехме с дядо на паша. Не ни беше страх от змии и смело ходехме с баба по градините. Там, сред животинки, зеленина, хапвахме сочни и сладки домати и хрупкави краставици, варени картофи със сирене и домашно кисело мляко, а вечер, тичайки след светулките, изпращахме деня.

Филии пред пълните блокове

Едни от най-любимите ни и ясни детски спомени беше играта пред блока със съседските деца до късно. Майки и баби викаха през балкона за вечеря. А пазарлъкът бе за „още малко“. След  поредното  викане и отказване ,накрая баба слиза с филийки с лютеница и сирене и всички деца хапваха на крак заедно пред блока, после играта продължаваше, докато слънцето не залезе напълно. Беше пълно с деца пред блока, всички се познавахме, родителите ни се събираха и те покрай нас.

Сега сякаш се загуби всичко това, животът вече е повече онлайн, отколкото реален.

Животът в града преминаваше  безгрижно. Сега от дистанцията на времето благодарим за игрите, ожулените колене, за сълзите от радост и такива от тъга, за следобедното четене на книжки, за решаването на задачи, за свобода, в истинския смисъл на думата. Бяхме свободни, нищо че имахме вечерен час, задачи в къщи, помагали сме в грижите за семейството. И това ни е помогнало да бъдем самостоятелни и да посрещаме всички трудности в живота. 

Момичетата приготвяха гозби от пясък и кал в комплектите от детските сервизи. Декорациите се правеха с камъчета, цветя и листенца. Момчетата много обичаха да се стрелят с тръбички. В тях се пъхаха ръчно направени фунийки от листи или плодове от черен бъз. Материалът се изстрелваше като тръбичката се продуха с уста от едната страна. Беше много забавна игра, но много неприятна, когато те уцелят с бъз.

Стрелби и шамари

Момчетата стреляха и по непознати и доста често получаваха шамари.

Родителите  ни правеха рождените дни в домашни условия. На всеки подобен повод имаше много храна. Беше популярно да се приготвят сандвичи. Като сред тях имаше голямо разнообразие. При посрещането на гостите, първо се започваше със сандвичите, след това идваше реда на тортата със свещите и след това почваха игрите.

Играехме на цимента, на тревата и ходехме боси. Не се притеснявахме, че може да хванем някоя болест от мръсотията и микробите около нас. Тогава боледувахме сравнително рядко. Радвахме се на снега, въргаляхме се в него, целихме се със снежни топки и правихме снежни човеци, пързаляхме се с шейни и найлони.

За нас снегът не беше бедствие, а радост. 

Спомените днес се сблъскват със спомените отпреди толкова много години. Сякаш беше вчера, когато майките изпращаха до магазина или трябваше да се прибира братчето или сестричето от детска градина. Оставяха ни винаги по някое домакинско задължение, а след това детските игри чукаха на вратата. С  децата от  блока карахме  колелета, къпехме се в реката.

Живеехме безгрижно,  радвахме се на малките неща от живота. Дали децата на нашите деца ще могат да го изпитат?  Защото днешните  са продукт на материалния свят. А изоставянето на малките населени места, на селцата, на родните ни градове води след себе си до промяна в мисленето, в манталитета, в емоционалните потребности и в усещането за приемственост.

„Нормалните“ социални мрежи

Сега обстановката е коренно различна. Родителите не се притесняват от факта, че децата им много време изкарват в социалните мрежи. Според тях това е нормално, макар че децата вече трудно контактуват извън виртуалното пространство. Все по често  родителите са наранени от самонадеяните им отрочета, които им се пулят за щяло и нещяло и се правят на големи разбирачи за живота. Те демонстрират самоувереност, граничеща с наглост. Налитат на съучениците си и казват исканията си. Постоянно искат по-големи суми, мобилни телефони и какво ли не. Игрите пред блока изчезнаха, децата не се познават. Родителите като орлици бдят над малчуганите си да не попаднат в някаква локва, да ги навали дъжд или сняг. Не трябва да закусват с мекици, банички и други закуски, а с плодове. Децата ни вече са изнежени и затова често боледуват. Страхуват се от кучета, котки и други животни.

Всички техни проблеми свързани с възраста им ги решаваме ние, не ги оставяме да бъдат самостоятелни.

От скука тийнейджърите споделят, че прибягват до дрога и алкохол.

Не знам дали ние се променихме твърде много или промяната върви успоредно с всичко около нас, но дано  хората да  се обърнат  към родните си места, да възстановят старите си къщи и се обърнат към природата и най-вече към себе си. Защото няма нищо по-прекрасно от това да си си вкъщи, да усещаш, че си намерил своето си нещо, да си свободен и щастлив просто, защото си жив.

Иначе спомените ще изчезнат с поколенията, които са ги изживели и животът онлайн ще ни обсеби още повече.  

Николай Михайлов, 24smolian.com

На снимките:

-Волно детство;

-Сандвичи за рождени дни у дома, сега се правят в мола;