Яслите и „политическите убийства”
Жельо МИХОВ/24smolian.com/Общество
„Има
400 партии в България. Нашата
ще бъде 401-вата!”.
С тези думи
преди няколко години
стартира един проект на натирен от своите бивш лидер на една от водещите
политически структури в страната. С чуждо финансиране, с много енергия в
оплюването на предишната хранилка и така до провала.
Първо „лидерът“ се скри в едно посолство, та ако не бяха
пуснали снимка от там при пребиваването му, никой нямаше да разбере къде е
потърсил упование.
Сега лидери се надпреварват да ходят в друго посолство, че и
сами се хвалят. Сигурно търсят роднините си там, а?
Срещнали се партийни
босове:
-Къде отиваш, колега?
-В посолството, да ми
изтъркат гъ..рба.
Така се
прави политика в Родината. Всичко е пари и власт. Едното произтича от другото. Довчера си се клел в едните, на следващия ден те са
най-лошото, сполетявало държавата, а байракът се вее над друго формирование.
Лексиката задължително пък трябва са се хареса на новите господари, които
отпускат кинтите. Няма значение какво се говори, важното е да бъде осребрено
старанието.
И така от
десетилетия.
Всякаква порода стават политици. „Егати държавата, щом аз съм й вицепремиер”. От такъв
материал, само калпава стока.
То не бе
грабежът на века с изчезването на парите от хазната, престъпната приватизация,
опоскването на всичко съградено от народа и какви ли не участници в този
процес-пребоядисани номенклатурни чада, мадридски хитреци, коалиционни банди,
последвани от обилно поливане със студена вода от пожарникарски маркуч. Десетилетия,
в които населението на тази държава бе подлагано на истински геноцид, докато не
стана най-смачканото, бедно и оскотяло на целия европейски континент.
Партийните групировки
Картината, само отпреди няколко години.
Един мастит
български бизнесмен, продукт на политическото статукво, заплашва да извади хилядите си работници на
улицата в контрапротест срещу майки на деца с увреждания. С една-единствена
цел-да запази поста на един вицепремиер. Онли ин Бългерия. Смачкани служители с
мизерни заплати, изпратени като бойни кохорти от чорбаджията срещу шепа гневни
майки, които търсят справедливост. Върхът на арогантността. Това е ботушът на
демократичното чудовище в страната на политическите групировки. Готов да смаже
всеки и всичко, но да не се развали рахата му, гарантиран по оста-бизнес-власт.
Същият този предоставил апартамент за безвъзмездно ползване на действащ тогава
министър?! Чорбаджиите коват
законите със своите партийни слуги. Премиер разпъва чадър над бизнесмен с
команди по телефона а ла „Обещах да не го закачаме”. И всичко това в среда на
умопомрачителен медиен слугинаж. Черпак предавания по национални телевизии
работят 24х7 за затъпяването на електората и отклоняването му от миризмата на
всеобщото гюбре. Партиите са превърнати в икономически корпорации, чиято цел е
да трупат капитал. Членовете им защитават с всички сили разпробитите лозунги,
докато се осребряват интересите и политиката. И да падне някой в неравната
битка за смазване на народа, то друг ще го замести. Ежедневни „политически
убийства” в името на яслата и запазване на конфигурациите във властта.
Опозиция пред телевизора
Опозиция в
България е с усещането „Няма такава“. Тя бе убита още в първото десетилетие след дворцовия преврат на
тоталитарния режим. Гуша за гуша за пред електората и после пълни гуши на
софрата. Няма ляво, нито дясно. Либерализмът достига върхова точка единствено
при провеждането на гей парада, който е сякаш отражение на педерастията в
цялата политика като цяло. Метафора на омразната дума Преход. Вакханалия на низките
страсти, демокрацията на свалените гащи. Всеки с всеки във всички пози до
постигане на личното облагодетелстване. Че баба Пена десет пъти я пребивали и
ограбвали циганите в село Х в Северна България, бе на кого му е през крачола?
Че някакви си „кресливи майки” искали оставка?
Инфлацията марширува, но важно е да събаряме паметници.
Държавата е изтърбушена, но ще пращаме оръжия в един военен конфликт, с който
нямаме нищо общо. Защото сме големите партньори. На господари, следващи своя
интерес. Интересно какъв и защо в тази част на света?
Кражби и корупция
България
можеше да е най-добре уредената държава в тази част на Европа. Но не само, че
не успя, но и няма изгледи това да се случи. Причините са 4-корупция, кражби,
корупция, кражби. Навсякъде се пипа там, дето не трябва да се пипа, но в България това е национален спорт.
„Мечтата ми е да стана кмет, за да си асфалтирам улицата пред къщата на село.
После ще стана много богат”. Думите са на осмокласник. Дори детето вече знае.
Човешката
алчност е намерила най-благодатната почва в политиката. Тя се уголемява и
достига умопомрачителни измерения. Ако нито стотинка не се крадеше от
еврофондовете, всеки
един ремонт в България щеше да е с безупречно качество. Но, не! Ако за нещо са изписани два милиона лева, то бъдете
сигурни, че поне половината са били откраднати. Следва ремонт на ремонта, а
след това нов ремонт. От всяка обществена поръчка потича суха пара към нечии
джобове, а комисионните дори надминаха 50%. Знаете ли кое е общото между
съдебната власт и медиите? Че и двете не са независими. Всичко е овладяно от
политическите групировки за техен собствен комфорт. И колкото и агенцийки срещу
корупцията да се правят-служителят никога няма да тръгне срещу работодателя.
Поне такъв пример няма. Особено когато и двамата са в състояние на рахат.
Истинската
опозиция е пред телевизорите, не в тях. Но тя е латентна, засега.
От едно десетилетие време България няма
стабилно правителство
Скоро няма
и да има. Проблемите са непоправимо дълбоки, а алчността си остава все същата. Активността
е ниска и ще става още по-ниска. Докато не стигне ниво от 25%, при което дори
чистачката в парламента няма да е легитимно на поста.
Болшинството партии са на пряко подчинение на външни сили.
Дори математикът Мистър „Избори“ открито каза, че новото правителство ще е
сглобено в „съответното посолство“.
Ходили ли
сте на партийно събрание, без значение от партията? Изключително забавно, ако
не е на наш гръб. По някое време нормален човек се пита дали не е попаднал в
секта. Сектата на Мамона. Точно преди избори подобни срещи на групировките се
превръщат в екзалтирана озверялост да не би да се развали придобитият с
партийна книжка рахат.
„Аз искам
да стана политик. В това се чувствам много добър. Това е моят път!”, думите са
на млад мъж от Родопите, с тях отговаря на въпроса „Какво си завършил, какви са
интересите ти?”. Ха, да ни е честито, днес-утре и ще вземе да кове закони за
някой бизнесмен, който,
за да го защити от народния гняв, ще вади одрипаните си работници на улицата.
Какво е
мнението на обикновените хора? То е ясно за всеки. За жалост не се
материализира пред урните в изборния ден. Апатията на истинската опозиция
неминуемо води до чудовищната арогантност на политическите групировки. Тя е
добре дошла. С 600 000 гласа ставаш премиер и осребряваш властовата мощ. Демокрацията трябва да
бъде на улицата и да поставя своите искания. Това е референдумът. Това е
барикадата на последната битка за собствената държава. За правото на достоен
живот. Всичко друго са „политически убийства”. Геноцид спрямо самия народ.
Гласът на улицата
„Искаме
просто да живеем по-добре. Имаме право на това. Имаме право да го искаме. Почти
всички мои приятели напуснаха страната и живеят зад граница. Най-лесното е и аз
да поема по техния път. Но не искам да бягам. Искам да живея добре в
собствената ми родина. Какво ще стане като избягаме всички? Половината ни живот
мина. Оглеждаме се наоколо и виждаме какво е. Нищо не е уредено, в нито една
сфера. Проблемите са огромни и навсякъде. Не искаме обаче да гледаме нахилените
мутри на политици, не искаме да чуваме за постоянните далавери и кражби. Искаме
бъдеще за нас и децата ни. Не искаме война, не искаме държавата ни да се
управлява от едно посолство или друго, от Брюксел. Всички се изредиха и видяхме що за стока са, видяхме
какво могат. Не искаме лъжи и наглост. Имаме условие-мир и да живеем нормално в една нормална
държава!”.
Думите са
на 35-годишен мъж.
Гласът на
улицата.
На снимките:
-Жестът е красноречив. „Патлаци с пръсти“
-„Цивилизационни ценности“
-Оцеляването
на подчинените