Мафията е абсолютният връх в организираната престъпност.
Morte Alla Francia Italia Anela или
жаждата на италианците за смъртта на Франция. Романтично-патриотичният прочит
на думата. Факт обаче, че този семеен занаят се заражда в Южна Италия по време
на френския доминант над Апенините. Най-обрулваната от нашествия част на
страната, която не разчита на никаква помощ, освен на силните фамилии и
самоотбрана. Неслучайно голяма част от отрядите на Гарибалди по време на
кампанията в Сицилия срещу Бурбоните и Наполеон Трети, в „Хилядната“ му дружина
влизат доста съмнителни елементи от фамилиите, което проличава и в поведението
им след победата. Както и да е, Апенински подробности.
Историята на мафията се заражда по това време, докато не
добива сегашната печална слава. „Коза ностра“ или „наше дело“ олицетворява
чудовищния октопод на организираната престъпност, в който не влизат само
неграмотни козари от Сицилия, както е през 19 век, но и всякакви политици,
бизнесмени. Тумор, който се бори с воля, и който хвърля бомби, за да опази
„делото си“.
Защо толкова мафиотско? Защото това не е патент на Сицилия. Защото
двигателят на организираната престъпност е алчността. А тя вирее най-мотивирано
в човешките души. И е навсякъде…
Делото в Родопите
Малки, тънки ниши, между камъните. Ронещи се. Прокарвате
пръсти по тях и усещате миналото, което въздъхва тежко. Градени, носени с
каруци, поставяни на ръце. С любов, която е била неописуема. През трънливите
пътечки, нагоре, към баира, за да се построи семейния дом. Който да приюти,
отгледа, възпитава, направлява бъдещето, ражда и дундурка мечти. Не по скалите
на Сицилия, а по хълмовете на Родопите.
Така са се съграждали селските къщи в планината на тишината,
в която музиката на Орфей отдавна не се чува. Има ги навред по селата. Сега са
отломка от миналото. Голяма част рушащи се, изоставени, с вперени незрящи
прозорци към любопитния посетител. Докосвайки каменните стени човек може да
усети енергията на съграждането, на превитите гърбове, които са облагородявали
тези баири.
Сега думата „облагородяване“ е много вървежна. Изполват я
под път и над път. За градинки, паркове, изоставени сгради из градовете.
След посещение в подобни, десетки, места из Родопите остава
само тишината. Тя единствена успокоява душите. Нейната лечебна сила овладява
ритъма на сърцата. Ръката, нахално прокарала пръсти по зидарията с мъх,
нахвърля като тикли различните възприятия на съзнанието. Ред по ред, въз ред,
докато не натежи и изтощи сетивността, която да избие с влага през очите.
Това са тихите кътчета на нашата планина. В които
предизборни митинги не се правят. Там хора не останаха. Там се настани само
тишината на най-тежките въпроси. Онези, незададените, които никой не произнася
и не чува по митинги.
Баирите и суджуците
Неизброима численост хора в страната слязоха от баирите и
станаха политици, а партии и власт ги направиха милионери. Всякакви породи.
Келепирджии, които след преяждането започнаха да създават калинките.
Повсеместната корупция превърна и последните в обречени на охолство. Чиновникът
се превърна в добре хранен, отглеждан, загладил косъм и винаги готов да излезе
на улицата в защита на господарите си индивид.
Десетилетия наред се създаваше чудовището, наречено власт,
чиито пипала бяха чиновниците. Скандалните заменки бяха само началото. Те
отстъпиха на далаверите с еврофондове и облагодетелстването на определен кръг
от хора, приближени на всяка власт. Докато не стигна дори до обезумялото щение
за „четири тона суджук“, за да бъде помилван бизнеса. И всякакви, всякакви
други истории за ненормалността, която ни се сервира за нормалност. „Нашето
дело“ на партиите съгради свиреп монумент на българския преход, през който се
взривяваха гробници и се бутаха паметници. Като гранитен идол, златен телец, но
с много ръце вместо копита, а тъй също и безброй джобове.
Едни хора изоставиха баирите, поставиха костюмите и
започнаха да пълнят в тях мечтите си. Своите. „Нашето дело“.
Огризките на
политиката
Хората напускаха планината, родните села. Училища се
закриваха, рухваха, стопански сгради бяха изтърбушени ведно със заводите в
градовете, които пък превърнаха едни „посочвани“ личности в много богати хора.
Тишината в планината е най-силният господар. Тя не може да
се победи, той не може да бъде свален. Партийната книжка се превърна в
най-жадуваното СV. Тя отваря врати, един вид ескалатор към мечтите. В основите
на подобен род облагодетелстване стои мързеливостта и алчността.
Защо мазоли по ръцете в тези баири, като може…
Това са огризките от водената 30 години политика. Видими и
невидими, но усещани.
Корупцията е усещане
В България корупцията се измерва като усещане. В разните
доклади и анализи. Щото фасадата пред Европа и света е „Борим“, но според
анализите „Хранят се“ от нея.
Не е като едно време „Партията храни, ние борим“.
Стари истории.
Сега е друго. Сега е като извънземните. Всеки усеща, че ги
има, ама никой не ги е виждал. Но и не съвсем така. Защото е видима, но
прастарата мъдрост пази постове и живот-„мълчанието е злато“.
Скандалите стават все повече. Омертата вече е нарушена.
Мисирките обаче доят коронавируса като крава и отказват да се срещнат лице в
лице с новината. Която вече обикаля световните медии. И е въпрос на време да ги
тресне като гръм.
Какво усеща човекът
от баирите
„Останахме си само ние, с жената. Нямаме канализация, вода
през лятото. Носим на гръб туби. Е, така, караме си. Телевизия не гледаме. Само
се ядосвам и пия ракия, а жената гълчи“, обрисува ежедневието си един мъж. С
овехтели дрехи, с мазолести ръце, с брада като четина. Седнал е на земята,
докато съпругата му е приведена на две над малката градинка. В селото им са останали
само те. Последните пазители на тишината. А по-подходящо-нарушители.
Страната на
неограничните възможности
Това понятие, което трябваше да привлече като магнит всеки
потенциал от цял свят в Щатите, се спука. Страната на неограничените възможности
е тук, в България. Как ще си обясните, че с държавна заплата може да се изплаща
заем със скорост 6000 лева на месец?
Как всякакви полуидиоти, нагаждачи, имат имоти, които един
обикновен човек с пет живота труд не може да си позволи?
Тук се сбъдват мечти. Само трябва да се облизва периодично
точния задник.
Всякакви земеделски производители се появиха и прибират ли
прибират пари от еврофондовете, а като ги запиташ за мотика, питат „това с
батерии ли работи?“.
Леле, колко тарикати пълниха джобове през годините по този
начин, споделят истински земеделци.
Твърдят дори, че някои не могат да разпознаят домати от
коприва, докато не вържат.
Ами такава е тя, ситуацията.
Америка за будалите
Потомците им са в Щатите. Но те не искат да отидат там.
Искат си в обезлюденото село, в което няма и вода. Чувстват се живи докато
носят тубите за елементарни нужди. Лукс, който имат дори по паланките в
пустинята.
„Какво да правим там? Едната земя ни остана. И ние ли да
избягаме? Едно време беше пълно с народ“, споделя опърпаният от живота мъж,
докато съпругата му продължава да обгрижва малката градинка.
На километри от тях няма жива душа. Америка е далеч и е за
будалите, бягащи от…
16 абитуриенти и след
тях…
Малък родопски град. Все още не му е отнето това звание.
Изпраща едва… 16 абитуриенти. Град! Децата са усмихнати, щастливи. Красиви.
След тях ще последва тишина. Клаксоните заглъхват, ресторантът затваря, край на
бала. Въпреки, че с толкова ученици можеше и на беседка в парка да бъде сторен.
Догодина ще са още по-малко.
Хиляди българи и турци напуснаха тази земя по време на
криминалния преход. Строят се къщи, огромни в селата, но стоят празни. Млади
хора губят живота си по строителни обекти на Запад, докато завършат домовете си
тук. И къщите пак са празни. Призрачните домове.
България остава без най-ценния си ресурс-своя народ. Той
умира, той се изнася. И няма връщане. Това, което е останало тук, е болно.
Боледува здравната система, просветата, съдебната система, за политическата е
излишно да говорим-абсолютен недъг в обществото.
Смъртните грехове са седем. Алчността е под №3…
„Коза нострата“ на едни отрепки оставиха родината без
най-голямото й имане…
Жельо МИХОВ, 24smolian.com
На снимките:
-Това води до…
- …това
-Народът оцелява така
-А това е бизнес в ЕС, защото другият е „прилапан“ по
някакъв начин
