Каменните стени, старите ботуши, връзката лук, историята във фугите. Печката, втъкната в огнището. Говорът на птиците нощно време. Нарушаваната тишина в мълчаливата природа. Шумът от растежа на тревата на двора. Вятърът побутва стария ръждясал чан. Звук не проронва. Не като да е на врата на овцата.
Тихият шум на спомените, безвъзвратно отлетели. Останали в
миналото на селата.
Сега се чуват басовете от озвучителната система край
беседката в двора на реновираната къща в другия край на населеното място.
Сега градините въздишат, непипнати. Като млади девойки,
обречени да залинеят от липса на ласки. Сега на масата се поставят промоциите
на хранителните вериги. Всичко е с червения надпис от рафта в магазина.
Намалението, което кара необработената земя да пъшка. Няма кръв от мазолестите
ръце. Има калкулация в касовата бележка.
Това са селата ни.
Повече добитък има в градовете, отколкото в тях. Пред
портите липсва магарето, но пък има много коне под капака на лъскавото возило,
спряло пред къщата.
Селата не са за работа. За отдих са. За шумни компании през
уикенда.
Земята въздиша.
Бурените са свидетели на цивилизацията.
Масово търсене
Търсенето на имоти по селата е масово. В града се строи, но
не се живее. Гадно, прашно, шумно, тегаво, няма пространство. Бачкаш там, но
вечер да си на двора, на беседката, масата, под крушата.
„Хубаво си ни е тук, харесва ни. Двама зетя имам. Единият
живее тук, с дъщерята, в къщата. Не иска в града. По два пъти на ден се
събираме с комшийките на пейките. На обед и надвечер. Говорим си, почиваме. В
градините сеем всичко. И всичко става“, споделя 58-годишната Хабибе. Живее на
три километра от града. Не ще в него обаче. И зет й също. Внучетата на другата
й щерка разсъждават по същия начин. Но го споделят, когато родителите им ги
доведат през лятото от Англия. За месец-два, после пак обратно.
Защото такъв бил животът на „свободата и демокрацията“,
казват. Домът се превръща в чужбина.
„Много хора са питали
за имоти. Ама никой не продава“,
допълва жената. Нормално е, на крачка от града, а сред
природата.
Една-единствена къща е за продан. Почти „изтърбушена“
изглежда отвън. Преди време семейство руснаци е искало да я купи, но цената ги
хвърля в размисъл-50 000 евро.
Стадо овце пасе на баира, собственост на бившия кмет. Едва
две крави в селото, но рахат и спокойствие.
Млади хора има и из чужбина. Връщат се лятото. И споделят:
„Не ни харесва там, тук е по-хубаво, но няма как…“.
„Невъзможно е един човек да живее
нормално с една заплата, ако няма странична помощ. Това е
най-голямата мистерия на нашенеца-оцеляването с минимални средства. Постоянно
цените скачат, независимо дали говорим за храни или услуги. Заплатите са все
още дъното”, коментира пък шивачка в Родопите. Справя се единствено с помощта
на съпруга си, който е зад граница.
„За пенсиите какво да
кажем?
Те, като навсякъде. Малки, но спестяваме пак. Има и по-зле,
и по-добре. Оправят се хората, особено и ако има млади да помагат е още
по-хубаво, но каквото това”, споделя баба от родопско село.
Продоволствието по селата идва от земята, животните и на
последно място-от пенсиите. Няма необработен двор, няма къща без поне една
животинка. Докато могат да се движат, нашенци не се отказват от стопанството.
„Ядем скромно, то и няма зъби за повече. Все да е нещо
мекичко, супичка, кренвиршче. Няма вече възможност за салами и луканки. Трохите
от масата отиват на кокошките, кокалчетата за кучето, обелките от зеленчуци за
овцете. Хапваме и мислим за животните. Парите са основно за лекарства. Всичко
си набавяме от земята и животните. Те ни хранят и издържат. Продавам много неща
от градината. Плодове, зеленчуци-отивам на пазара и всичко свършва. Хората
търсят истинското. А всичко истинско е тук. Парите ги спестяваме, за да дадем
на внуците. Нас земята си ни гледа. Тук имаме всичко, от което имаме нужда. И
спокойствието най-вече. Аз, като виждам по телевизора какво става, не смея да
припаря в града”, споделя 80-годишната родопчанка.
Най-тъжно й става при мисълта, че с тях може да си отиде и
селцето. Все по-малко хора остават, а младите избират друг живот.
Земята, животните, спокойствието. За тези хора това е
най-важното. А за цял живот труд им се полагат между 5 и 8 лева на ден. Разчет на
пенсиите, които иначе „все растат“.
„Живеем като нашите прадеди,
сякаш век назад. Всичко е същото. Ето ги сечивата, ето я
земята, ето ги животните. Телевизорите няма да ни изхранят. Палим печките с
дърва, превиваме гърбове в цепене на кютуците, когато падне сняг и колите не
могат да дойдат-жените месят и пекат. Затова сме само старци вече тук. Ние сме
в миналото и все едно никога не сме били другаде”, казва родопчанин на
преклонна възраст от село с няколко десетки жители.
В него наистина сякаш времето е спряло.
Нищо не е същото
„Старците живеят като преди век, но селото не е същото.
Хората от града го усещат като бягство. Като място за покой, но с компании и
дандания. Патриархалното е вече потънало в кладенеца. През уикенда не се търпи.
Компании край беседки, гюрултия до малките часове. А няма кой да окоси пътя“,
пък споделя друг родопчанин. Наблюдения за развиващото му се село. Купува се,
строи се. Споделя и друго. Добитъкът изчезнал. Но пък се напълнило с бездомни
кучета?!
В града
Навсякъде в градовете може да ги видите. Старци продават
реколтата от градините, които са или в крайградските села, или по кварталите. Насядали
по бордюри, на малки столчета, поставили надеждата и нищетата си върху кашон.
Продават ги. Всичко, което изкривените им старчески ръце са успели да извадят
от градините. Цялата реколта, побрала традициите на цял един живот, е за
продан. Възрастни хора търгуват за по няколко лева печалба продоволствието на
сетните си дни. Като ги видите, дори да не купите, поне ги поздравете. Защото
това са най-коравите хора на планината, които нищо и никой не успя да смачка,
въпреки неистовите опити. Те са винаги с гордо вдигнати глави, защото няма от
какво да се срамуват. За разлика от много, много други, партийно обременени
слуги, виновниците за тяхното битие.
На снимките:
-Рядкост
-Спомени
-Дворът е тъй красив
