Жельо МИХОВ/24smolian.com/Общество
Да воюваш
сам 30 години след като войната е приключила. Криейки се в джунглата, и с отказ
да се приеме действителността.
Историята
на лейтенант Хиро Онода.
Офицерът от
Японската императорска армия е герой. Който обаче умира разочарован от
собствения си народ.
Истински
самурай. Мисията му е да брани с войниците си остров Лубанг във Филипините.
Трябва да разрушава и да не допусне американците. Хората му са избити, остават
няколко души. Войната свършва с бомбардировките над Хирошима и Нагазаки. Япония
капитулира. Онода обаче няма връзка с командването. Не знае какво се случва. И
продължава битката. Своята, на честта, на клетвата, която е дал като офицер към
императора.
Партизански
набези, избиване на земеделци с мисъл „храна да не отиде при врага“. Враг вече
няма. Но войната за офицера продължава. Самолети пускат листовки за
капитулацията. Онода ги възприема като пропаганда. И продължава. Всички са
избити. Той е сам. Храни се с червеи и растения в джунглата на филипинския
остров. Въпреки всички опити, той не се предава.
И така 30
години. Три десетилетия офицерът от Японската императорска армия води сам
война, която е приключила.
Открива го
един хипар. В рамките само на 4 дни. Запознава се с него и… му разказва за
реалната обстановка, 30 години по-късно.
Онода се
прибира в Япония и е посрещнат като герой.
Умира
по-късно от мъка. Не може да възприеме, че 30 години води сам война, а у дома
чужди войници са окупирали родината му и всички правят това, което победителят
им нареди.
Разочарование…
30 години
Три
десетилетия и кусур ние
водим някаква псевдо битка със самите нас. Едни за миналото, други за бъдещето,
трети за настоящето. И все нещо не ни се получава.
Вярваме в
химери. В спасители и месии. Такива няма. Бутафорни са.
От „Али Експрес“, от Тему“, каквото речете.
Онода
вярвал в императора, но той пък подписал капитулацията. Ял е червеи в името на
Родината, за честта и достойнството. Не е припознавал други държави като майка.
При нас се
припознава какво ли не. Чест и радост да имаш друго гражданство. Гордост да се
изпъчиш, че преди няколко века Родината ти била другаде. Ти не си бил част от
нея, ама doesn`t matter. Демек, няма значение.
„Това на
български как беше, бред, бред?!“, пита един дългогодишен гастарбайтер. Отишъл
в Канада и вече забравил как е искал хляб от майка си на български.
„Прогледнали
слепи“ колкото искаш. Избягали от червеите у дома, за да ядат уайт бред.
Другаде. А в двора на баба червеите са само за риба. Не за ядене.
Мисия
„България“ вече почти не съществува. Забравете.
Само 36 години бяха нужни.
Ако хипито
не бе открило лейтенант Онода, той щеше да умре в джунглата на Лубанг.
Искаме, ама на момента
Преди над
три десетилетия и у нас бе
що-годе същото. Но после нещо се пречупи. Проблемът на нашия народ бе
примиреността, периодичното скачане по площади, след това взаимната
ненавистност. За радост на една шепа хора, които калкулираха печалбите си от
разногласията. Неистово желание всичко да се случи на момента. Цялата промяна.
Идва свободата и всички трябва да гребем с шепи от благата й. Без да сме си
мръднали пръстта за тях. Грешка след грешка.
Едно прозрение от Марк Менсън
„Известният
баскетболист Майкъл Джордан има едно изказване, че се е провалял, провалял и
пак провалял, но точно поради това е преуспял.
Е, значи,
аз винаги греша непрекъснато за какво ли не, но точно затова животът ми става
по-добър.
Развитието
е един безкрайно повтарящ се процес. Когато научим нещо ново, не вървим от
„грешно“ към „правилно“, а по-скоро от грешно към друго по-малко погрешно. И
когато научим нещо допълнително, вървим от по-малко погрешно към още по-малко
погрешно от първото и така нататък. Винаги сме в процес на доближаване към
истината и съвършенството, без обаче някога да стигаме до истината или
съвършенството.
Не трябва
да се стараем да открием последния „правилен“ отговор за нас, а по-скоро да се
стремим да отчупваме по една малка частица от „погрешното“ днес, така че да
бъдем малко по-малко погрешни утре“(Марк Менсън).
С други
думи, не успяхме да отчупваме от погрешното. Не вървим в права линия, а в кръг,
повтаряйки едни и същи грешки. Разбира се тези кръгове мърдат напред, но много
по-бавно.
Защо другите успяват?
Грешно е да
се сравняваме с народите на запад. Те са друга порода. Защо са
по-дисциплинирани и спазват правилата? В ДНК-то им има миризма на изгорени
тела.
Нашенецът е
програмиран така, че все харесва чуждото, а родното е някак си „селско, тъпо,
просто“ и т.н. Окото му все там, в другото. И все иска да се сравнява, да
догонва. Пък кога щял да ги стигне? Без да осъзнава, че е друг тип човек, друга
душевност, други разбирания, друга сетивност. Когато в Западния свят са
изгаряли на клади всеки инакомислещ, всеки дръзнал да се отклони от пътя на
общоприетото, пък дори и всеки притежаващ черна котка, тогава нашенци са
създавали ереси. Без нито един еретик да бъде превърнат във въглен. Затова
ДНК-то в онзи свят е програмирано с изгоряла плът. Тук свободата винаги е била
на особена почит. Дори оплювана. Богомилите тръгват от България и се впиват в
сърцето на Франция, буквално в подземията на Париж, привличайки хиляди
последователи. По-късно се пръсват и моделират катарите. Всички тези ереси са
завършвали на кладата. Не и в България. Тук са гонени, но не и чудовищно избивани.
Странно, но
може би именно това някак формира, дисциплинира западното общество. Превръща го
в праволинейно. Векове наред екзекуции и налагане на изкривена правота чрез
умопомрачително насилие. То се втъкава в историческата памет на ДНК-то и кодира
бъдещето в строга праволинейност. Шантаво, но при нас липсата на подобни
гнусотии, характерни за онзи свят, пък роди свободната воля, чиято ерес завладя
за малко дори Запада.
С други
думи, може да сме всякакви, но масови убийци не сме.
„Трудът освобождава“
Един бивш
премиер се беше изцепил с тази реплика. Ниската му образованост е виновна. Това
е посланието над Аушвиц и над входовете на други нацистки концлагери. В които
животът е струвал колкото златните зъби, изкарани с клещи от устата на поредния
постъпващ човек. Над тези фабрики за смърт е валяла пепел. От изгорените тела.
Сипела се е на парцали. На лагеристите, които са вадили труповете от газовите
камери и са ги мъкнели до крематориумите, им се е полагала по допълнителна
филия сух хляб. За това са се съгласявали. Менгеле е рязал „топки“, просто за
да види дали мъжът напълнява или отслабва след това. При дажба от чорба за цял
ден…
Трудът
освобождава през комините…
Свободни
ЕС
„освободи“ нашенци. Отвори портите и отприщи най-голямата емиграция в историята
на Родината ни. Трудът ни прави свободни. Дори като роби на онези, чиито предци
са изгаряли хора на клади или в крематориуми.
Нашенци
бягат. От просперитета на овладяната държава. Едни разправят колко хубаво и
розово било тук, пък те бягат.
Жалка лъжи.
За дебили.
Никой не
бяга от мечтата.
Тук
разбиранията са други. Някакви шизофреници живеят в своя собствена
действителност. И неистово го обясняват на останалите.
Шибаняци.
Огън да ги гори!
Ама няма.
Тук не сме
горили хора на клади, нито пък в заводи. Нито един евреин не отиде в концлагер.
И все
изгаряме.
Свободни
сме, но разпилени. Никой не ще червеите. Никой не ще и каузата. А, тя не е в
„Имперска политика“, тя е само в една-единствена Родина.
