Тъгата в последния бащин завет: Върнеш ли се тук, ще те обеся!

„Много ми е хубаво като се върна. Успокоявам се. Тук мина детството ми. Спомените от всички ученически години, несгодите, радостите, сълзите, първата любов, всичко".

Така разправяше един нашенец на 30 и кусур години. Връща се в родния край рядко. Живее отвъд океана. „Една ваканция у дома ми коства хиляди долари, като се почне от пътните", обясняваше. Идва му се всяко лято, ама не би. Остават му само снимките, фейсбук, приятелите, дългите раздумки при всяка отпуска, сувенирите от миналото.

„Ей тази асма, под която сега стоим, тогава едва начеваше", казва с умиление пред входа на панелката, където е живял. „Сега се е разлистила и все едно ни благославя и закриля със сянката си. Него време бяха просто едни железа, сглобени от баща ми и една тънка талийка само загатваше за възможностите й. Стъблото й се виеше около металните колове устремено нагоре. Напомня ми за мен. А и желязото ми бе като трамплин. Помогна ми да израсна, да продължа нагоре.

 

Когато завърших училище исках да замина зад граница.

 

Желаех да продължа навън, не и без намесата на родителите ми. Според тях бъдеще в тази държава няма никой. А това бе още преди 15 години. Баща ми си бе втълпил, че щастието никога не е у дома. Винаги ми повтаряше едно и също: „Бягай надалеч от тук. Тук няма бъдеще-има само болка и нерви. Мечтите в тази държава не се сбъдват, освен ако не си от „онези". Изобщо не знаех за какви ми говори. Лафът обаче бе: „Правил ли те е беден к.., беден ще си умреш".

Продаде един апартамент, когато трябваше да замина. Връчи ми парите и рече: „Ако си се върнал, ще те обеся на тази асма!". Ей под тази, под която стоим. С годините тя се уви около металните колове, разрасна се, сега пази от слънце. Същото се случи и с мен. Плакал съм когато зад граница ми е било тежко. Сам като куче. Лозата ми бе постоянно пред очите. Разсъждавах, че ми е най-големия враг. Мислите, които минават през главата на човек в такъв момент са, че е неудачник. Не е успял да изпълни мисията си, иде му да си сложи сам въжето.

 

„Мама ти мръсна и животец шибан!",

 

си казваш тогава и стискаш зъби. Напиваш се два-три пъти и продължаваш напред. Не е точно този живот, който може да те победи и не е точно тази лоза, на която да увиснеш в безпомощни конвулсии.

Блъскаш като луд. Прибира ти се, ама като знаеш какво те чака у дома. Зад граница си цял живот чужденец. Какво от това? Щатите са сътворени от иностранци. Един приятел ми бе казал навремето, че бягството не било решение на нито един проблем. Може и прав да е бил. Никой обаче не бяга от хубавото. Той остана да се бори у дома. Битката му предопредели друг риск. За да изкара някой лев „избяга" встрани от закона. Две години и половина му остават още докато излезе от затвора. Там сигурно е преосмислил концепцията си.

Доста често съм се замислял за лозата. Дали именно затова „плаче"? За погубените съдби, за разделените семейства, за нищетата, за обреченото бъдеще, в което тя самата е замесена в последното бащино послание?

 

Шибаните метафори на живота.

 

Не знам. Навсякъде е една почва под краката ни, но нещо във въздуха май има различно. Най-тъжни си остават заветите на родителите. Те самите са вече отчаяни, какво остава за потомците им.

Лозата ми бе носталгията, тя ми бе омразата, надъхването, ужасът от неуспеха но и… единствен приятел когато депресията на безнадежността ме обхващаше. Тя е живота ми. Коренът-в България, железата за опора-семейството, разлистването-далечната чужбина".

Поредният разказ на нашенец, избрал живота извън пределите на Отечеството. В колко тома можем да поберем всички? Дори толкова лозя няма из България.

 

Жельо МИХОВ

 

 

 

На снимката:

Къщата на село вече я няма. Баба и дядо дойдоха в града, за да са по-близо до болница и доктори. Аз пък мисля да изкарам този живот в чужбина…