Рухването на утопиите: Щурмът на Капитолия и щурмът в немотията

Комунизъм, демокрация, либерализъм-утопични политически философии. Обречени на крах. „Свобода, равенство, братство“-концепцията на Френската революция. Донесла изгаряне на библии и много, много отрязани глави. Нито хората станаха по-свободни, нито по-братя, хеле пък равни. На последното заложи и комунизмът. Пълен крах.

 

„Правилният политически курс“

 

„Нашият най-правилен политически курс е категорично да избягваме постоянни съюзи, с която и да била част от света, доколкото, бих казал, сме свободни да го сторим…

Най-доброто правило на поведение по отношение на чуждите народи е да разширяваме търговските си взаимоотношения при минимални възможни политически връзки. Доколкото вече сме поели ангажименти, да ги изпълним с цялата си добросъвестност. Но нека спрем дотук“.

Това оставя в наследство първият американски президент, един от Бащите на нацията. Джордж Вашингтон. Едва ли не го молят за още един мандат. Той обаче се оттегля и оставя това послание. И то предопределя политиката на младата държава до наши дни. Интересът е важен. Няма приятелство. За какво пък братство да говорим?

Рухването на Съветския съюз отприщи смелостта на САЩ дори към точки на света, към които допреди това американците не биха припарили. Загуби се равновесието и настана едно разнасяне на демокрация, но с бомби. Всякакви „пролетни, цветни, нежни“ революции се развихриха там, където на Юнайтед стейтс не им харесваше уклона в политиката на съответните, уж суверенни държави. Просто превръщайки ги в сатрапии.

 

Право в сърцето

 

Сега го почувстваха върху себе си. Право в сърцето на американската демокрация. В сградата на Конгреса. Капитолия. Политическият център, взаимстван от древен Рим. Един американски политик го бе рекъл още преди години. „Знаете ли защо в САЩ никога не е имало преврат? Защото просто във Вашингтон няма американско посолство“.

Ясно и точно.

Светът се променя. И няма връщане. Комунизмът искаше да се наложи в цял свят-неуспешно. Демокрацията тоже. Глобалният либерализъм също е обречен. Определени кръгове все още не го осъзнават. Утопиите са орисани на разруха. Сгромолясване в бездната на неосъзнаване на човешкия мотив във всеобщата история. Той е необятна вселена. Дори медийният пандемичен ужас от коронавируса няма да успее да го заглуши. Той е безмълвен, отглежда се на скрито място. В душите. И това е най-добрата му хранителна среда. Насилственото налагане на утопии е доказано лош експеримент. Съкровението на душите и сърцата е по-силен противник.

 

Из нашенско

 

Още преди да бъде обявен официалният победител на изборите в САЩ, родните натегачи побързаха да честитят на издекламирания от демократичните медии за №1. Знаем си ги, така действат. Не остана нецелунат задник от тях. Важно е да се декларира слугинаж и вярна подкрепа. Дори с цената на милиарди. На гърба на собствения народ. Ама него никой не го брои.

 

Washington, ама не DC

 

Още един акцент от последната реч на Вашингтон:

„Един свободен народ трябва да е постоянно бдителен за коварните хитрости на чуждестранното влияние, тъй като историята и опитът доказват, че чуждото влияние е един от най-пагубните врагове на републиканското правителство!“.

С други думи. Нашето си е наше, чуждото-както ние речем. Свободата е за едни, за другите-бомби. Защото „чуждестранното влияние“ е „пагубен враг“, когато е връз тях, но когато го прилагат на други-е просто демокрация.

На печелившите, честито!

 

***

Тъмна нощ, като в кошмар. Забулена луна. Облаци неканени. Мрак като в гърне, заключено в мазе.

Крачки по улицата. Единият крак се сурне по разбития асфалт. Гърбът превит. Носи единствено останки от разбита дограма на джам. Свита като арфа. На рамо. Едната част се влачи и подрънква. Прегърбеният ходи като в ритъм. Носи това, което утре ще върне в пункта за вторични. За няколко лева. Май, че е алуминий. Каквото и да е. Малка наслада за джоба.

Върви и се опитва да свирука с уста. Да хване ритъма на подрънкващата алуминка. Свита като арфа. Която издава тонове като на престърган стомах.

 

***

Човек върви бавно по тротоар в Родопите. Един от хилядите родопчани, останали в родния край, оцеляващи в тежкото време на неоправдания оптимизъм.

Якето му е вехто и закърпено. Но парчето, непозволяващо на мизерията да злорадства, е под формата на сърце.

Това са родопчани, дори в мъката, дори в немотията…

 

***

Това е и светът. Утопията на мечтата и реалностите на раята…

Жельо МИХОВ

На снимките:

-Щурмът на Капитолия

-Щурмът в нищетата, снимка от Смолян