„Огън да ги гори“: Колиби и дворци – няма вечни!

Жега, задръствания, изгорели газове и нерви. Стикери с евростандарти и евротруженици, завърнали се по домовете си. Градът е пълен. Пука се по шевовете. Места за паркиране, иначе, навред. По тротоари, зелени площи. Ако можеше и по покриви на блокове.

Радостта за малкия град, който от обезлюдяващо и сиво, мрачно място, се превръща в столица на гастарбайтерския просперитет. Всеки показва постиженията от година назад. Клаксони са викът за внимание. Регистрационният номер-тескерето на преуспялостта. Измамно, разбира се. Важно е духът да е окрилен, джобовете пълни, сетивата наситени.

 

Столица на комплексарската идилия

 Толерантност? Никаква. Оставeте наизустените митологеми на разни люде. Столица на на комплексарската идилия. В която всеки вади на показ гениталните подробности от физиологията, за да сравнява успеха с останалите. Прошка няма. Важни са кубиците. Фарове, чистачки и прочие дебилизми, които изгонената рая смята за решаващи в битието на завърналия се изгонен.

 

Бягство от „затвора“

 Чувстваха се като в пандиз. Успяха да избягат. Болшинството се завираше в западни килии с още десетки окаяни бегълци. „А, на село каква къща имам само…“, оставаше в хвалбите на по чашка след тежкия трудов ден за омразния кюрдин, който богатее на техен гръб.

Когато зърнеш свободата у дома, всички останали наричаш роби. Грешната самооценка. Която не се съзира в огледалото за обратно виждане в автомобила, дотъркалян с триста зора до родното място, за да…

 

Ахнат бабите

 Само те останаха из селата, откъдето тръгна битието на възмъжалите и себеотракали се гастарбайтери. Там е тишина. Зоната на несподеленост на проблемите. Те са си техни и никой друг не ги вижда. Защото самозабравянето е чума. Не само по добитъка.

Стариците живеят от лято до лято, за да зърнат преуспелите. И от избори до избори, за да видят още по-преуспелите. Които не се гъчат в квартири по 12 души. Защото партията работи в режим „Охолство дори и за най-некадърния слуга“.

 

„Готвач съм! А-ф, к`во гледаш, бау!“

 „Заложил съм 200 евро на един мач, чакам да ми излезе. Гълтам си тука скъпа водка. Пуснал съм си светлините, като в бар. После ще излизам. К`во работя ли? Готвач съм, в Германия. А-ф, бау, нещо да кажете!“, пъчи се нашенец, седнал на леглото в спалнята и турил лаптопа на една табуретка. За по-сигурна аудитория се пуснал на живо във фейсбук. Ако нямаше интернет сигурно щеше да загине в страшни мъки. Няма публика, няма аплодисменти.

Баси трактовката на дюнерджия в заведение за хранене на крак.

 

Бак ин хоум

 И обратно у дома. Пълен град през летните месеци. Не се диша от жега и газове. Автомобил до автомобила. Клаксонов фон за съпровод на нещастието едно село да се превърне в областен център.

Дупка до дупка, кучета на всяка крачка, прах и строежи. Последните за завръщащите се. Чакат евро. Сделки с имоти и от есента-пустош. Продадени, тъмни жилища. Периодични кампании за събиране на пари на загинали нашенци зад граница. Да не дава Бог подобни новини.

„Колко млади момчета си отидоха по строежи там. Виждали ли сте как паяк изсмуква жертвата, хваната в паяжината? Това се случва с нашенци в Европа. Съсипват ги. Затова тия къщи никога няма да видят живот“, казва възрастен човек и сочи нацвъканите из всеки баир къщи в родното му село. Огромни, красиви, на гастарбайтери. Кога обаче ще има живот в тях?

 

Градове на нищетата

 Населените места на гастарбайтерите. Три сезона пълни с жени, които отглеждат сами децата. Мъжете зад граница, прибиращи се по празници за по няколко дни. За повече-през лятото. Изгонени от… Знаете кого. И за какво. Ако всичко бе шампанско и ягоди  у дома, тези хора нямаше да гледат децата си как израстват по снимките из социалните мрежи. Предопределящи пътя на развитие на отрочетата си още в момента, в който те са напуснали страната в търсене на по-доброто.

Нация, отглеждаща работници за други държави. Да живеят партиите и инвеститорите!

Това са градове и села на нищетата, които все още съществуват заради онези, които умират по строежите в Западна Европа.

 

Избори да има

 Преброяване на останалите. Това са изборите в Родопите. По време на кампании ще чуете как черното е бяло, а бялото черно. Уникален вот. Най-обгрижвани са бабите по селата, щото младите отдавна не вярват в химеричните послания на наядените. Щото родителите са там, щото транзакциите предопределят мнозинството в хладилниците, щото „мама няма пари за купони в училище, ако тате не прати“.

Чувате ли? Нещастници с мечти за власт?

Няма да го направите. Ушите ви са запушени за подобни трактовки на битието. Важно е „Лидерът“ какво ще рече от позицията на собствения си Рай.

Измекяри.

 

Една баба рече…

 Отивам в едно село и гледам бабичка. Едва върви. Превърнала се е в четириного. Буквално влачи ръцете си по земята, а краката се опитват да задвижат тялото.

Тъжна гледка.

Попитах я какво мисли?

„Огън да ги гори всички! Махай се!“.

Сви ми се сърцето.

Няма място за любов и доверие, когато си на четири крака.

Но има място за достойнство.

Нещо, което огромна част от лаладжиите не знаят какво е.

 

***

 Градове и села са пълни. Не се диша от народ и автомобили. От показност, родена от нищета.

Няма нищо. Ще премине. Както и болките. Както и властта.

Няма вечни. Независимо дали живеят в колиби или дворци.

„Огън да ги гори“.

Жельо МИХОВ, 24smolian.com