Хроника на един предизвестен махмурлук

Уф, празниците минаха. Беше тежко, както всяка година. Предполагам, това е известно на всички. Всеки път едно и също, с тази разлика, че годините натежават и става все по-трудно да сме във форма.

 

Първо подаръците за Коледа.

 

Кофти задача. Списъкът с получатели е дълъг. Одъртели, оскотели, как да избереш? Пък и какво? Ровене в интернет. За децата, за родителите, за още по-дъртите. И така, куриер след куриер. Едни стават, други-не. Не за ония с бусовете-за бенефициентите на програмата „Дарове ще има за всички от сърце“.

В този момент човек осъзнава, че супер тенджерата от нета не е желаното от съпругата. Играчката за детето е бледо копие на това от снимката, което е поръчано. Майка ти не ще черен шал, рано й било „за гробищата“. Бабата мрънка за новия пистолет за силикон „Ти няма ли да го направиш това?“, пита. И се цупи, защото си обещал да минеш фугите на терасата.

 

За чорапите се радва само кучето.

 

Разнася ги и се пробва да прави секс с тях. Пък бяха за дядото.

Наздраве! Всеки гледа накривено.

Ами, скромност. Всите говорят за криза 364 дни в годината, пък на 365-ия искат петролен кладенец.

Толкоз за Коледа.

 

Бомби и дим, новогодишен режим.

 

Така започна 31-ви декември, така и приключи 1-ви януари. Сякаш гърмежите отбелязват промяната, сякаш половин народ си смени пола. Нали, в тон на джендърмодата из Европа.

Единственото хубаво бе, че толкова за ваксини и ковид не се говореше.

Ма, то всичко живо ма`а алкохол с мръвки, та кой да се зарази. Заразен бе само махмурлукът.

На другия ден. Първи от годината. Телефонът звъни. Всичко живо гастарбайтер се прибрало и след няколко дни ще заминава, та, „Айде да се видим“. Демек-напием.

Ама, преди това има „чаена церемония“. С бира, като няма чай. Тоест, бавно и полека, със стихове и праскане по гърба започва сурвакането.

 

„Сурва, сурва, да ти е… таковата здраво“.

 

Детето забравило думите. Какво от това. Давай парите, за да е мирно селото…

Следва среща с аверите. Никой няма сертификат, затова сбирката се осъществява пред някой магазин. „За много години, за много ракии, Весела Лечева“ и тем подобни стари пожелания.

Я, нищо не е мръднало, същите сме си, казва човек наум. Ама като отиде да се изпикае и съзре визажа в огледалото, много истини напират в съзнанието.

Както и да е.

Прибира се весел. У дома го чакат намусени лица.

„Де беше, бе? Първи ден от годината, така ли?“, пита жената.

„Ам, кък да е?“, отговор.

„Хм“, следва и дотам.

„Къ тю е бель!“, казваш на френски. Надежда за спасение с езика на любовта. Но виждаш гръб. Жената отнася полупразните чинии към кухнята. Все пак забавя ход. Погледът е фокусиран към задника, който, странно, се вижда троен. Разтърсваш глава и леко се понамества пъзелът на емоциите.

„Аре, аре“, следва отговор. Пък си рекъл „Колко е хубава“.

Настава нов ден.

 

Сърми, мръвки почти са свършили, но не съвсем.

 

Прегладнелият индивид, разгащен, рошав, търси да напипа нещо. Каквото става все още за ядене се поглъща. После отново в леглото с отзвук от съпругата, наподобяващ „Тц-тц-тц“. Струва ти се като „Евала“.

Ама на кого му пука!

На следния ден-доизяждане на софрата, сякаш приготвена за една рота. После пак и тъй до… Йордановден и Ивановден.

Звънене по телефоните, честитки. Покани.

И ново начало.

„Край няма ли?!“, се пита свръхнапразнуваният индивид. Сякаш минути по-късно се е озовал в леглото у дома след имените дни.

„Ставаййй, да разходиш кучето!“.

Познат глас, позната стая, но…

„Ескюзе моа, не разбира, куа ву дит?“, се опитваш да се направиш на луд.

„Какво казвам ли, да разходиш шиен, казвам, че му се сере. Ако искаш го наречи кьопек, куче, шаро, джаро, акането си е акане“, отговаря жената.

И ставаш. И всичко свърши. Кой празнувал, празнувал.

Жельо МИХОВ, 24smolian.com