Една пейка, бутилка вино: Да си честен е като в… ад!

Жельо МИХОВ/24smolian.com/Общество

Стресна се от приминаващия автобус и скочи от пейката. По-точно се надигна рязко от нея от лежащото си положение. Посочи напред с ръка и се опита да каже нещо. Получи се нечленоразделно. Смотолевено, гадно, бучащо, отблъскващо. Не успя да улови дори собствената си мисъл.

Опита втори път.

Нищо не стана.

Всичко бе изгубено. Само посоката бе вярна. Напред с треперещата ръка, с полуизправения пръст.

Пак се просна на пейката. Из гумените ботуши се чу някакъв звук като „Блюк“. Потните му крака се пребориха с въздуха и го изпъдиха.

Представляваше жалка гледка. Хората го заобикаляха. И с право.

Смърдеше в своите непрани и мърляви панталони, изрязани ботуши, старо яке, имитация на кожа, чорлава коса, небръснато лице. Вонящ на алкохол. Пиян безпардонно в ранния следобед на забързаното ежедневие. Когато трезвите се връщаха на работа след кратката си обедна почивка. Пенсионери го гледаха с презрение в погледите, че дори и жалките им торбички се възмущаваха в поклащането си от вида му.

Той бе там. На пейката, с изтрито съзнание, беден, гладен, но пиян. Мъчещ се подсъзнателно да си спомни защо. Защо посочи напред? Какво търсеше ръката му в тази неясна посока. За него хоризонт не съществуваше.

Той бе просто поредната жертва на безмълвното негодувание на цял един народ, но проявление с едва протегнат пръст в неясната посока на бунта.

 

***

 

Срамно е да бъдеш честен. Ще станеш обект на подигравки. Блъскаш, гурбетчийстваш, всяка стотинка е извадена с пот на челото, но…

„Абе, будала, ние със земи играем“, казват колегите.

Така си мислеше един чиновник, който бе решил да бъде честен. Неговите хора прилапаха имоти, строят върху тях, вдигат кръвно, когато им разкрият далаверите, защото не „можели да докажат доходи“. Прехвърлят терени на зетове, снахи, братовчеди, че да не им изстине държавната позиция.

После се подиграват на „будалата“, който ходи зад граница да бере ябълки, че студенти издържа.

„Как се прави знаеш ли? Намираш свободен терен и плащаш по 50 лева на двама пенсионери да рекат в съда, че тази земя е на пра-прадядо ти, след това става твоя и започваш да строиш. 800 евро квадратен метър, как е?“, съветват „знаещите“ с „високото кръвно“.

Други директно опраскали земи на отдавна избягали гастарбайтери.

Срамно е да си честен в държава, в която гноми се мислят за Голиат…

Някакъв бизнесмен пък се натискал, натискал да стане държавен чиновник. Ихтибарствал, целувал задници пък после набутал любовницата си в Управленските съвети на две дружества с държавно участие.

За жалост е така. В държавата на Голиатите с кирпичени крачка. Винаги обаче идва един Давид с прашката…

 

***

 

Пак се пробуди. Изтрезняването му напомни пейката, смисъла, предисторията.

Бездомник по неволя. Беше преместил едни стари мебели. Платиха му пет лева. За три и нещо си купи от най-евтиното вино, което дори не може изимитира кръв.

Изпи половината от двулитровата бутилка и полегна. Главата му се замая. Хвърли го в спомените, в детството, казармата, мъжеството. Животът, в който не бе откраднал една стотинка, никого не бе излъгал.

Но това общество не го искаше. То го ненавиждаше.

Заради съдбата му. Сякаш сам бе пожелал пътят към бездната. Сякаш искаше пейката.

Коравосърдечието на очите го обиждаше. Хората отсъждаха с тях. Ако бе със скъп костюм, щяха да повикат линейка, да го свестяват.

Но не. Одрипаният няма това внимание.

Разрови чорлавата си глава. Плюна на земята. Докопа със сетни сили бутилката и я надигна.

Озъртването долови странящите погледи с неприязън на минувачите.

За него на тази земя добра дума нямаше да има.

А не бе наранил никого. Не бе откраднал нищо. Не бе нагрубил.

Просто бе пиян в държавата, в която да си честен е ад.

Похвалите са за други…