Думи и глад – в държавата на локвите

Звукът на знанието из храстите на нищетата

Жельо МИХОВ/24smolian.com/Общество

Тъмната улица. Мрак по алеята на очукания асфалт. Дъжд ръми. Локви, които отразяват единствено уличните лампи, не и уличниците, които бродят по тях. Сякаш не съществуват. Хора без сенки и силует в калната вода по това време.

Времето на отчаяните, на самотните. На изгубилите, спечелилите, на синкретизма в природата на крещящите безмълвно.

Вик без глас, крясък, който никой няма да чуе. Дори шибаната локва не отразява лика на…

 

***

 

Беше преди години. В тези, в които нямаше телефони, компютри, интернет. Не знаехме дори номера на гащите си.

Беше тогава, когато в мръсния джам на класната стая залязващото слънце се размазваше. Плъзгаше някакви гнусни жълти краски. Те се сливаха с натрупаната прах от годините. Криви, грозни, мътни, изродски.

Блестеше, но нищо не се виждаше. Изкривено. Вятърът духаше през старата дограма. Осмиваше я.

Зацапаното стъкло отразяваше единствено лицето. От чина наблизо.

Нямаше мечти. Те се размазваха в тази мръсна повърхност.

Отвън и отвътре. Едно и също. Гнусотевицата на мацаницата.

И пак гледаш, и пак чувстваш. Една далечна светлина през мръсния джам.

Далеч, далеч, където само свирещият вятър може да те отнесе и никога да не върне.

 

***

А, Бе, Се,…

Учим чужд език. Учим, за да избягаме утре. И за да забравим нашето вчера.

Какво бе то?

 

***

Хладилникът е празен. Едни приятели има той. И те са твои. Четвърт парче масло. Залък сирене. Нещо вкиснато. Не го броим.

Маслото прави мехури в тигана. Червен пипер по него.

После в чинийка. Топене на сух хляб.

Това е вечеря.

Сладка до немай-къде.

Последният залък измива чинийката. Маслото изчезва.

Няма и хляб.

Пак отваряне на учебника и – от същото.

Ката вечер. Ката ден.

Все същите дрехи, храна, остатъци, същите муцуни, школо, тоалетни с цигарен дим, учители, А, Бе, Се...,  лиазони с реалността. Всичко се слива в един непрестанен ритъм, в който има единствено думи и глад. Звукът на знанието из храстите на нищетата.

 

***

Това не е бедност. Това са просто одрипаните спомени из джобовете.

Скитник в действителността, който търси. Намира и изоставя.

Тайнствата на живота, който никой не е успял да опише. Няма подобен аршин.

Не си беден, но не си и княз. Не си бандит, но дори локвите по улиците прегръщат отражението на лика ти. Калта измива усещането за свят. Сетивата навикват, сърцето е с ритъм като мъждукаща лампа на пилон. Всичко се вие като онази 21-годишна, която се е усуквала преди десет минути на онзи метален кол.

Тя е същото като теб.

Виждаш локвите, тя не смее да ги прекрачи – преплита крака в хладната стомана на сламката, в която се увива, за да не докосне грешната земя.

И всичко заради едно и също.

 

***

А, Бе, Се…

Чий е този език, когато са загубени тавите? Тавите с баница, из сгърчените ръце на старицата, която иска да нахрани?

Един залък и можеше всичко да се промени.

Нямаше го. Кой да подаде? Кой да се пресегне и вземе сам?

Тънката кора, като кожата, коята е понесла всичко.

Избледняла, всичко прозира от нея, през нея. Вените с черната мъка. Кръвта, която дори не може да шурне, прерязана с нож. И тя е кът. Както всичко.

Мръсният, зацапан прозорец, който не допуска лъчите на слънцето. Всичко е размазано.

Тавите са празни.

Кожата тънка. Един полъх на вятъра и ще срути всичко.

Дограмата ще се разпадне. Но слънцето ще топли ли?!

 

***

Наведе се и гребна с шепа от водата на калната улична локва. Наплиска лицето. Дори отпи.

Цялата гнус потъна в тялото.

Стана от разкривения тротоар и продължи. С наведена глава, но забит поглед напред.

Калта е в ДНК-то на мъжете, на жените, на…

Разходка в държавата на локвите.

За някои те са розови…

Бел.авт. Просто една метафора. 35-годишна. Какво научихме и какво се случва?