Земята, която Бахрие отказа да замени за… Америка (видео)

В царството на тишината, с уникалните хора на Родопите

Срутени къщи. От старите. От една отминала епоха. Строени с камъни, носени от километри. Покривите са с тикли. Но в отломки. Тишина и красота. Под синьото небе, в което дори облаците са в добро настроение.

Повече от век назад пращат тези баири, с накацалите и уморени от времето къщи…

Мъжът говори тихо. Едва доловими са словата му. Трудно може да се определи възрастта му. Пристегнал е колана до предела на възможностите му. Прегърбен, стиска фаса на догаряща цигара. Из устата му излизат думи, които сякаш не желаят да нарушат хармонията на тишината. На няколко пъти прави опит да се усмихне, но лицето отново връща предишното изражение. В него няма емоция. Тя се крие в очите. От онези, дълбоките. В които може да се побере цяла вселена. Сериозен и тих. Много тих.

Тихият оптимист

Казва се Себахатин. Живее в село Яребица. Един от едва няколкото души в разхвърляното по баирите населено място.

Бил е строител. В София. Преди десетилетия. Правил е блокове. От онези големите, които да посрещнат всички амбициозни млади хора от цялата страна, които искат „столично бъдеще”. Строил е за тях. Сега живее в селото на тишината.

„Красиво е тук, но няма кой да живее”, едва се чува гласът му. Ходи пеша до съседното Бойно, за да пазарува. Километри.

„Трябва всичко да се промени”, казва за държавата.

„Господ само знае какво ще се случи”, коментира бъдещето.

„Един ден тук може отново да се напълни с хора”, поразява с оптимизма си. Тихият мъж, от самотните баири, в който доловихме надежда за предстоящето. Утеха за бъдещето. Философията от вековните баири, в които дори лаят на единственото куче е тъжен…

Непреклонната жена

Превита е надве и замахва с мотичката. Малката градинка край изстрадалата с времето къща е заградена с плет. Коловете му са сухи, а между тях се боричкат по безумен начин трънливите и жилави пръчки.

Жената се казва Бахрие. Къщата й е на около 300 метра от тази на Себахатин. Нейният дом, нейното битие, нейното минало, настояще и бъдеще, изстрадано с тази земя, която се опитва да пребори за пореден път.

„Зорлян се живее тук. Краката чупих два пъти. Сея малко картофи, малко лук, но вода няма. Сега кладенецът е пълен, но през лятото ще пресъхне”, споделя Бахрие.

Пенсията й е 200 лева. „Много страшно. Трудно живеем, вода няма”, повтаря 75-годишната родопчанка.

Отгледала е 4 деца. Син и дъщеря има в Америка. Канили са ги заедно със съпруга й да отидат при тях.

„Не искам в Америка”, отсича коравата женица и сяда. Направо върху пръстта. Върху земята, която упорито отказва да напусне. Така, както са го сторили десетки семейства от Яребица веднага след 89-та година.

Мъжът, „изпод земята”

Идва и Халибрям. Поздравява с неприкрита радост. Съпругът на Бахрие е бил 18 години под земята. Миньор в родопските рудници.

„И цял живот сме се мъчили на тютюна”, добавя към разказа за биографията си родопчанинът.

„Защо избягаха хората ли? Знаете защо, всеки знае, няма смисъл да ме питате”, отсича 73-годишният Халибрям.

„Шуреят като дойде от Истанбул и забравя за помпичката за астма. Хвърля я. Аз ако бях в Турция, досега кокали нямаше да ми останат. Тук е чист въздух, красиво, хубаво, ама хора няма”, казва Халибрям.

Лятото нямат вода. Носи им другият син, който живее в Кърджали. С туби.

„Вечер гледам новини. И само се ядосвам”, изрича родопчанинът.

„Зорлян живеем”, намесва се Бахрие и отново сяда на пръстта. Върху земята, която отказва да замени дори с… Америка.

Жельо МИХОВ, 24smolian.com

На снимките:

-Бахрие и Халибрям-размисли за Америка

-Оптимистът Себахатин

-Отломките от миналото