Орденът за всеобщото мълчание! Бегълците: Ние пращаме! Останалите: Ние пазим!

Колко избягаха? Два милиона, три милиона души? Факт е, че се стопихме с 844 000 в рамките само на последните 10 години. През омразния соц България имаше население от близо 9 млн. След последното броене то е 6,5 млн.

Първи по смъртност, по бедност, последни по заплати и стандарт на живот. Разбити здравеопазване, земеделие, образование, отбрана, сигурност. Каквото се сетите.

Скоро ще настанат още по-тежки времена. И в този момент дори хората се питат „А, къде ще е най-спокойно, за да избягаме?“.

Бягството е първото решение за нашенеца. То отговаря на безкрайните му въпроси за живота, вселената и всичко останало. Да си „набие камшиците“ вместо да остане и да се сражава. За своето, за родното. Той отново обмисля да бяга.

За каква държава говорим тогава, защо изобщо коментираме политика и власт, като никой не се решава да даде битка за това, което има. Дори и една шепа земя да му е останала…

 

Единство на противоположности

 

Един народ, създаден от противоположности. Всеки срещу всеки в ядрото на непрестанно пръскащия се атом и събиращ се отново след това. Единството в народ, който все е разделен. На парчета, на частици, пръснат, прах, потъпкван, брулен, още по-стриван.

От своите.

Народ, който все излъчва в управлението нечия прислуга.

И все си чука главата за деянието, превръщащо го в съучастник в изпълнението на собствената му присъда.

 

Заедно, само на маса

 

Към софрата всеки напира. С покана или без. Никакво значение няма. Важното е да се домогне, да приседне морен, да протегне потреперващи ръце и се награди с де що видят очите.

Тъй е то, от време оно, и така си продължава. Дрес кодът е само различен. Изпод него все същите гладни и жадни айдуци. Тъй де, по дрехите посрещат. Пък дорде те изпратят, прибирай от трапезата каквото зърнеш.

Лакомия и алчност. Не са наш патент. Както и бай ни Ганя. Събирателен образ на плоуостровните нрави. Та и фамилията му такава-Балкански.

Масата събира всите. След опразването й, мигом ги разделя.

Съединението на покривката. Силата на алкохола. Кръчмата на Ботев работи нонстоп. „Хайде на Балкана“ и после…

 

Това е орденът за всеобщото мълчание

 

Много омразно понятие-„преход“. Дотегнало. Токсично. Киселинообразуващо.

Т.нар. демокрация бе продуцирана от различни сили, външни и вътрешни. Вторите като придатък на първите. Планът се изпълнява с точност. Застрашаващите го бяха елиминирани. Границите отворени и който не бе съгласен имаше свещеното право да „Оди на майната си“.

Толкоз по-добре. По-малко хора, по-бедни и прости, по-лесно манипулируеми. С ампутирани съпротивителни сили.

Още ли се чудите „Защо?“. Това е отговорът на всички въпроси. Власт на командно дишане от чужди сили и общество в будна кома.

Муцуните на един преход от една утопия към една измама. Последният, съкрушителен удар за превръщането на държавата окончателно в територия на чужди интереси. Колония на глупавите, които сами допуснаха това.

Едните бяха умишлено окърпени, докато другите пълнеха долапите.

Това е орденът за всеобщото мълчание.

 

„Ние пращаме, ние пазим“

 

Едни избягаха, други останаха. Всеки от тях търси. Какво намери, сам ще си даде сметка, един ден.

„Ние пращаме“, редят бегълците.

„Ние пазим това, което изоставихте“, отговарят другите.

Моделите, изваяни в периода на 32 години някаква промяна. Уж от лошо към по-добро. Но май стана обратното.

Плевелите и разрухата са свидетели и съдници. Скоро други може и да не останат.

 

Муцуните, продуцирани от „Демокрация 89-22“

 

Две мнения. На двама души. Запад-Изток. Наше и чуждо. Чувства и идеи.

Истината винаги е в средата. Но не и в теоремата на съществуването ни, както и заложеното в нея „разделението си е моята сила“.

 

Беглецът

 

„Заминах преди 20 и кусур години. Какво да правя тук? Оправяйте се. Аз преуспях, вие си оставате на същото ниво. Гледам родителите си-трагедия. Нищо не е пипнато, дори още по-зле е станало. Как живеете тук изобщо? Селско ми е, но си идвам, да видят децата нашите. Да пообиколя малко“.

Думи на един бежанец. Без война. Напуснал страната и радостен от този факт. Създал семейство зад граница. Идва си рядко. Винаги обаче търси домашни гозби и роден зъболекар, че по-хубаво било.

Иначе всичко е „тъпо и селско“.

Той е повече техен отколкото наш. Нищо, че цял живот ще го гледат като пигмей от Африка. И ще се забавляват с него, докато оплюва родното.

Сляпото все проглежда…

 

Останалият

 

„Идват си някакви и се мислят, че гепили Господ за шлифера. Хляб забравили как е на майчин език. Изпъчили се като императори и си мислят, че тенекиите, които накупили, ги поставят на някакъв пиедестал. Превърнали се в роби някъде си, а после се опитват да преразкажат живота си на преуспели. Единственото, което са придобили, е високомерието на онези, които си мислят, че ягодите растат в хипермаркетите, а яйцата ги снася Голямото пиле от „Улица „Сезам“.

Ние се борим ден след ден за тази държава, с каквито сили разполагаме. Благодарение на нас все още всичко не е рухнало. Те се хвалят с пари, а ние имаме воля все още да продължаваме. Сякаш не можем и ние да си съберем багажите и да избягаме? Но не го правим. Ако всички сторим това, кой ще остане тук? Само политици. Ама те май отдавна са продали душите си“.

Мнението на останалия. Този, който няма да избяга, а ще се бори с демоните на собствения си ад. Тук, където са костите на всичките му роднини.

 

Майка 1

 

„Завърши ли, детето ми ще ходи в чужбина. Ще завърши западен университет и ще остане там да работи. Ще си оправи живота“, казва една майка, която създава второ поколение гастарбайтери. Подобно на мъжа й, който прави тротоари в Германия.

 

Майка 2

 

„Аз не желая детето ми да отиде в чужбина, дори само за да учи там. Защо трябва да бяга? Какво ще реши това? Дали ще имаш 200 лева или 2000 евро. Има неща, които са по-важни. Първото е сплотеното семейство, което трябва да е заедно. Второто е земята и родината, за които са нужни хора“.

Мнение на друга жена относно бъдещето на децата й.

 

Един от многото

 

„Знаеш ли, предлагаха ми да отида в Турция. Имам роднини там. Щях да започна работа в една частна клиника. С моята професия щях да водя един много висок стандарт на живот. Аз обаче избрах да остана тук. Това е моята земя, това е моето семейство. Ако всички избягаме, кой ще остане тук?“, пита един родопчанин.

Работи в местна болница. Живее на село.

 

***

 

Бягството е първото решение за нашенеца. То отговаря на всичките му въпроси за живота, вселената и всичко останало. Да си „набие камшиците“ вместо да остане и да се сражава. За своето, за родното. Той отново обмисля да бяга.

За каква държава говорим тогава, защо изобщо коментираме политика и власт, като никой не се решава да даде битка за това, което има. Дори и една шепа земя да му е останала…

Жельо МИХОВ

На снимките:

-Раздумка с кравите

-Тъжно на спирката, млади няма