Запад vs. Изток: Ницше, Никос и Нищото – „маймуната“, която подпали света

Жельо МИХОВ/24smolian.com/Общество

Крачка след крачка по стъпалата във входа на блока. Стъпваме на етажната площадка. Пред нас е вратата на жилището. Овехтяла, сякаш сбръчкана. Миризма се носи навън. Звънецът не работи. Дървената плоскост леко хлътва при потропването. Портата се отваря. Гледката е страшна. Като след апокалипсис. Който е оставил зданието цяло, но е бушувал единствено вътре.

Крачка през прага и мигом обратно.

Миризмата е ужасна. Тя не може да се опише. Няма сравнение, няма скала, няма таблица. Тя попива. Из порите на кожата дори, преминавайки през дрехите, през ноздрите, засядайки в съзнанието.

Ароматът на нищетата след нейното дъно.

Крачка назад и поемане на дъх. Вдишване на останалия свеж въздух.

 

После пак, крачка напред.

 

Целият коридор на жилището е с натрупани вестници, стари одеяла, парцали, какво ли не. Мокет, паркет, нещо си посипано, за да не се стъпва до изначалния мотив за под.

Няколко крачки още, от двете страни разбити врати, полуотворени, като присвитите очи на демон. Старо, окъсано, полурухнало обзавеждане. Тягостно. А миризмата е нетърпима.

Още няколко крачки до стаята вдясно.

Преди е била кухня. Сега е…

Натрупани чинии, застояла храна, по масата, мивката, пода. Хартия, постлана върху нечистотии.

От стария диван се чуват стонове. Разпилени побелели коси, хлътнали очи, изкривени уста. Кожа, прилепнала за костите.

Едно човешко същество стене изпод няколко одеяла. Хартия, пръсната навред, канчета със засъхнала храна под, над, до него.

Стене, а тази миризма може да се реже с нож.

Тежка, задушаваща, непоносима…

 

***

 

Ние ходим по въглени. Те обаче не изгарят краката ни, а душите. И не осъзнаваме.

Имаме сетива за смрадта, все още чувстваме адската мизерия. Но я отхвърляме. Не можем да я победим. Защото не успяваме да разберем смисъла.

 

Свръхчовекът на една миниатюра

 

„Бог е мъртъв“, заявява Фридрих Ницше. Синът на пастор. Посветил живота си и трудовете в оплюване на християнството и егалитаризма-разбирайте равенството. Равни няма. Има по- и най-. Германският философ е автор на теорията за свръхчовека. За този, който ще надвие несъществуващия Бог, който ще се опълчи на порядките, който ще прави това, което пожелае. Ницше е в основата на западната култура и разбиране за света. Неговите размишления са наплодили властващия либерализъм. Свръхчовекът може вече дори да си сменя пола през ден. Той е всемогъщият наставник на собственото си Аз.

Това е идеалът на Запада. В който религия и равенство нямат място.

Волята за власт владее поведението на свръхчовека на Ницше.

Власт над всичко и всички. Подчинение на архаичните, обладани от религията бедни души. Те нямат място в този свят на новия човек. Победилият дори и Бог.

Ницше смята съчувствието като „нужда на нещастните“. И го отрича.

В елита на свръххората няма място за слабаци. Няма нужда от… човешкото.

Тежка паралитична деменция. Диагнозата в последните дни на великия философ на Запада.

 

„Сънувах страшен сън…“

 

И в този сън една маймуна размахваше горяща факла.

Крайгълният камък в размишленията на Никос Казандзакис. Един от най-великите писатели.

Източната философия. По-скоро терзания на интелекта.

Разумът изпревари развитието на духа. Балансът между ума и морала бе нарушен. Съвременната цивилизация използва интелекта си за създаване на оръжия, не за мир. И няма какво да спре използването им. Защото духът е на заден план. И няма кой да възпира неразумния.

Моралът бе победен от разума на една… маймуна. Която държи факла и размахвайки я ще подпали целия свят.

Написано няколко години преди избухването на Втората световна война.

 

Реките от кръв…

 

…са в основата на охолството, леещи се в посока евтините ресурси. Едни народи да бъдат смачкани заради лукса на други. Геноцид в името на фракове и корони, инкрустирани със скъпоценни камъни. „Тя тежи, не искам да я нося“, казва Елизабет Втора за короната си. Диамантите по нея са кървави. Колониални. Тежки. Резултат от отрязани ръце, крака, глави. Както тази на краля на Белгия-Леополд Втори, вилнял из Конго заради скъпоценните камъни и превърнал се в най-богатия монарх на земята за времето си.

Това е истината за охолството. Хора, чиито мозък и прозрение тръгват от тоалетната чиния и свършват до МОЛ-а, където да си закупят поредния ненужен парцал, за да наричат себе си „цивилизация“, няма как да го разберат. Бройлери, овце, които имат свободата единствено да крякат и пасат свободно, докато им точат ножа. Вярващи в лъскавите витрини, зад които се крият опустошителните действия на нечовешкото. На лицемерието на „цивилизационния им избор“.

Реки от кръв и опиум са вплетени в короните на „великите монарси“.

Мъка и гнет. Бедност и мизерия. Суета и лицемерие.

 

Мнение

 

Демокрацията е една лъжа. Тя е сътворена, за да предизвика радост на празен джоб.

Имаш право на глас! Ура! Имаш право на мнение! Ура!

И колко от това е вярно? Колко пъти ви блокират заради „некоректно мнение“? Словото в момента се измерва с правилно и неправилно. Това е свободата. А кое какво е се определя от други.

Това ли е свободата?

По същата логика и овцата има право да пасе на ливадата, та и колкото иска да блее от удоволствие за предоставеното й това право. Но за всяка овца идва ножът.

И тя блее от свободност докато й го теглят.

С блеене промяна на света не става. Нито с бюлетини. Човечеството може да се  промени единствено чрез война, революция и…

Всичко друго е химерата от екрана на розовите новини, в които ви убеждават в единственото възможно мнение.

 

Смрадта

 

Отново в страшната стая на женицата. Глас изпод мизерията. Режещ нетърпимата миризма.

Страшно е усещането. Краката залепват дори върху дебелия пласт вестници и окъсани одеяла по пода. Рамото също при допир до стената, рамката на вратата. Дебел слой мазна, лепкава нечистотия.

И тук живее човек, който не може да се изправи от леглото. Дробовете му се пълнят с непосилната за възприятията адски аромати.

Натровени, отровени, смачкани.

Човек преди последната крачка. Отвъд. Към другото. Към хоризонта. Към надеждата за един по-добър свят.

-АЗ ВЯРВАМ!

Последните думи, от изкривените уста, помръдване от тялото със залепнала за костите кожа.

Вярата. Това е всичко…

На снимките:

-Последният дом на земята

-Казандзакис (твори) и Ницше