1 320 000 евро и „бюлетината“ от камък

Жельо МИХОВ/24smolian.com/Общество

Падне ли живакът в термометрите, се наблюдава покачване нивото на чорапите. Дърпат се все по-нагоре, дори прегръщат крачолите на скромния анцуг. Коленете свити, под пейката джапанки. Стари тухли, втора употреба, оставени за „по-добри времена“. Улично куче наблюдава случващото се пред селския магазин.

„Има локум, сок, безалкохолно“, вика жената пред него.

Като жалка реклама на жалко съществуване.

Плакатите от предизборната кампания още са по стълбовете. Рязко контрастират ухилените физиономии по тях с лицата на хората.

За последните има всичко. Сладко и безалкохолно. За локума зъбите не държат, добавя жената.

Безалкохолното пък не претъпява болежките из душите.

Живот като тухли. Все втора употреба.

 

Битието…

 

…по селата. То е такова. Забравено от всеки. Не достига дълбочина в съзнанието, че то също е част от държавата. В която охолството е на почит, политическият просперитет е издиган в култ. Дори от хората, произлезли от тези места, но забравили ги напълно.

Там времето е спряло. То опира до очакване на неизбежното. Примирение. Метаморфозата с обратен знак. Процесът на превръщане на пеперудата в какавида. Затворена, за да се предпази. Някакъв до абсурд истински синкретизъм от съвременност с порядките на отминали епохи.

Възрастна жена едва носи събраните клони за огрев на гръб, през окаляния сокак до дома си, до който минава покрай автомобил, какъвто никога не е виждала. Никога не е влизала, незнайно за съзнанието й дори как се движи.

 

Гората, нивата, печката, хлябът

 

Шантаво съвместителство на несъвместимостите. За нея пътят е-гората, нивата, печката, хляба. За другите е…, всеки знае.

Два свята, които се сблъскват, но успяват да осъществят примирие. Те не се разбират, нямат сходства, освен погубената и отстояваната човечност. Разбират се единствено с послания. Но нито едните, нито другите напълно разбират тези на противоположната страна.

В такава една вселена се произвеждат избори. Правят се кампании, от които остават снимките с окаяния електорат, който трудно осъзнава случващото се. Защото за него, в тези селца, времето е различно понятие. И то не влиза в нито една политическа парадигма…

 

Най-истинският държавник

 

Стара къща, отгледана от родопските баири. Градена камък по камък. Тикли по покрива вместо керемиди. Разпадаща се облицовка. Тръбата от печката е изкарана през прозореца…

И един ентусиаст, който е закупил нови тухли, за да даде нов живот на родния имот. Да вдъхне увереност, поне на себе си, че не всичко е изгубено в обезлюдяващата планина.

Така разсъждава човекът от село. Той наистина се опитва да спаси. С каквото разполага, каквото има. Защото това е неговото всичко на този свят. Гласува с бюлетината от камък, която поставя в градежа на имота. Защото там тежи тя.

Това е най-истинският държавник. Той не трупа, той спасява. Мисията му е неизменна част от философията на земята. Пръстта, в която няма джобове.

 

1 320 000 евро струва замък…

 

…в Южна Франция. Шато от 16-ти век с „красива гледка към заобикалящия го пейзаж”, описват мястото с площ от 200 000 квадрата брокери.

Един бърз поглед в агенциите за недвижими имоти в Европейския съюз.

Изкачваме се обаче по един баир в Родопите. Въздухът е чист, очите пълни, съзнанието чисто. Докато на върха не се открива прекрасната гледка на душевната тишина. Така може би трябва да се пренесе на платно обозримото от този скромен връх.

Има останки от имот. На ръба преди дерето. Руини от една отминала епоха. Но с най-красивата гледка на земята. Квадратурата е от няколко сантиметра. Защото това е размерът на сърцето. А то няма цена…