Родопският Робинзон: Доскоро се осветявахме с фенери, но не заради романтика!

Клонящият към пенсионна възраст Сафет Сюлейман е горд, че е единственият жител на кърджалийското село Слепче, докосна се до чешита репортер на "Над 55". Макар да живее като Робинзон Крузо, твърди, че за нищо на света не би заменил родното си място с градските удобства.
Отшелникът е "окупирал" къщата на покойния си дядо Сюлейман, чийто покрив все още е с тигли – каменни плочи. Отглежда дузина фитки – основното му меню. Чака веднъж седмично да му дойде на крака магазинът - една очукана ГАЗ-ка. Получава мижавите си подаяния по програмата за трудова заетост – поддържа пътя от Кърджали към язовир "Боровица". И

не може да се нарадва на босоногото си щастие!

Да срещнеш щастлив човек в днешния объркан свят, си е находка. "Стопанинът" на селцето със странно име е един от тях. Легенда разказва, че един от ослепените Самуилови воини по неведоми пътища стигнал дотук, местна жена си го харесала, прибрала го и му народила рояк деца.
Макар да е сърбал попарата на урбанизираното ни общество – работил осем години в текстилния комбинат в Пловдив, в консервен цех в Монтана и още къде ли не, Сафет вижда, че не може да се "сработи" с "циливилизацията". И се завръща в бащината къща. Далеч е от словесната мъдрост, по-близко е до библейската тегоба…
"Макар да останах като вълк-единак, споменът за предците ми дава надежда за живот. Където и да мръдна, все са пред очите ми - и дядо, и баща ми, и всичките ми родственици, обитавали доскоро селото. Дано да са се преселили в един по-добър свят! На това място се живее трудно, аркадаш – и вие, българите, и ние, турците, имаме една приказка: "Кой ти е най-добрият брат?! - Комшията!". А моите комшии са три… необитаеми къщи, две улични лампи и въженият мост над река Боровица, единствената ми връзка със света. И пернатите хайвани.

Едва в средата на февруари 2007 г. Слепче светна

Дотогава ползвахме газени фенери. Романтика, откъдето и да го погледнеш. Двайсетина души давахме живот на поселището. Повечето измряха, други се преселиха. Аз съм последният му жител! След мен Слепче ще бъде затрито от картата на България", просълзява се последният мохикан.
Сафет живее като първобитен човек, но не се оплаква от участта си. Свикнал е. Най-хубавото е, че никой не му досажда. Каква по-голяма благодат?! И за да илюстрира дереджето си, разказва случка с негова леля, живееща в с. Паничково. Поскарала се нещо със съседа по незначителен повод. "Казвам й, ако иска никой да не я безпокои, да дойде тука, в това райско кътче – няма да се нарадва и на тишината, и на хармонията в природата. Тук времето сякаш е спряло. А какво означава това? Нямаш право да се разболееш, щото най-близкият доктор е на 20-ина километра. Нямаш потребност от джамия, от ходжа – Аллах постоянно е над главата ти. Не, че съм вярващ толкоз, но щом си постигнал хармония със себе си, няма как да не си в унисон и с баирите отсреща, и с калдъръма, по който стъпваш ката ден", реди по Соломоновски родопският отшелник. В недалечното минало, когато в Слепче зачевали отроците си на газени фенери,

незнайно как цъфват две семейства от Чехия

От любопитство или от ориентация към балканската екзотика. Разпъват палатки край реката, люскат бири на поразия, а с необуздания си секс плашат дори и рибата. Иначе възпитани и чисти хора. Близо 90-годишният тогава дядо Сюлейман се позавъртял към иностранците, усетил, че хубавото им не е толкоз на хубаво, и ги заразпитал какво, аджеба, им тежи на душата, та все не могат да изтрезнеят. Оказало се, че едната двойка била бездетна. Белокосият ага направил само някакъв символичен ритуал и казал на яловите след 9 месеца да му пратят хабер. И хаберът пристигнал – с цветна снимка на заченатото в полуобезлюденото селце и родено в Прага малко човече. И с кашон армагани.

Георги АНДОНОВ,

с. Слепче, Кърджалийско,

вестник „Над 55"