Алтън души, злато под краката, мъка в сърцата

„Работих цял живот. Марширувах по манифестации и смятах, че съм част от изграждането на едно здраво общество. Вървях с гордо вдигната глава и не се интересувах от политика. За това мислеха други. Превивах гръб в завода, за да може семейството ми да е добре. Всяка седмица ходех в почивните дни да помагам на село. По къра. На тютюна, на картофите-там откъдето тръгнах като дете. Бъдещето бе в машините, но никога не скъсахме със земята. Не бяхме богати, но имахме всичко. Купих жилище. Позволих си и кола, която още крета и до днес. Стои на село, използвам я когато трябва да ходя да взема фураж за животните. Държелива е като мен. Общо взето живеехме добре тогава. Сега е ужас. Пенсиите не стигат за нищо. Помощ е само животът на село, където градината е магазина и осигурява всичко необходимо. Как да не обичам онова време? Всичко беше осигурено. Трябваше само да работиш, а работа имаше за всички. Мъка е сега. Синът оставаше често без препитание. Наложи се да заложи апартамента, за който аз се мъчих по завода цял живот. Взе пари от банката, оправи си документите и замина за Канада. Той също ходеше с плакати в ръце и скандираше. Но не по манифестации, а по митинги. Искаше промяна и на! Ето му я. Скубеше си косите толкова време без хляб, а после избяга зад граница. Труди се, ама навън. Не му тежи. Мъка е за мен.

Когато си дойде през лятото, внучето ме пита на развален български: „Дядо, защо всичко тук е толкова особено? Там, отвъд океана, също имаме планини, гори, езера, реки. Красиво е. Природата е прекрасна. Но там няма като тук. Нещо, нещо не е наред. Имам предвид, такова, ъъъ…", чуди се момчето как да ми го каже. Аз се насълзявам и разбирам. Знам отговора, но в гърлото ми засяда буца и се задавям. Кашлям, а то продължава:

 

„Дядо, спри този тютюн, вреден е!".

 

Ех, на мен ли го рече? Този тютюн и отровеният завод изучиха баща му. Той се научи на по-различно мислене и това го принуди да подскача по площадите. То го накара бързо да осъзнае, че тук няма бъдеще за него. Сега няма хаир и за тютюна, и за предприятието. Остана ни само отровата, миналото и никакво бъдеще, поне не за хора като внука ми. „Порутени къщи, бедни села, измъчени люде, погледи пълни с омраза… Защо, дядо, всичко е толкова сходно с мястото, където живея и същевременно толкова различно? Над земята е красиво, под нея е пълно с богатства. Имате руда, имате тонове злато, как така сте бедни и тъжни? Кой ви прави такива, това не мога да разбера?", продължава да ме пита младежът, без да знае колко ме раняват думите му. „Ами, не знам бе чеде. Де да знам,  кому оттърва всички да страдат?", викам си му, а на мене си друго думам: „Знам, ама как да ти кажа, че нашите гледат да смажат нашите. Няма да ме разбере. Вече е омесен с друго тесто. 

 

Богата планина, в най-бедния регион на страната

 

Хубаво си беше едно време, вглъбявам се в себе си. Таванът на възможностите бе: жилище, руски автомобил, почивка. Осигурявахме си го. Цял живот работа и манифестации. По-спокойно беше. Сега за тези, които остават в страната е същото. Максимумът е горе-долу сходен. Много неща има по магазините, но се купува, с известни изключения, същото. 

Говорим сега за криза. Постоянно се натяква и се оправдава с нея.

Съдеха една министърка, бивша. Присвоила милиони за някаква сграда. А, тази постоянно се пъчеше, че щяла да „оправи" пенсионерите. Оправи ги. И те да имаха още силите, по чужбините щяха да тръгнат. Колко е заплатата на министрите? С много нули. Вдигат ги, депутати участват в различни комисии и добавят още някоя нула в края на месеца. Най-големият в държавата се хвали, че ял филии с мас. А, нашето детство да не би да мина с течен шоколад и майонеза?! Заводът ми пречупи кръста и пак се навеждам, за да съдя. Не само картофи. Кого учат на „криза" те? Ние никога не сме излизали от нея. В картофите, в тютюна, в нищо няма смисъл. Можеш някакси да оцелееш, но не и да печелиш. Така смятат децата. Така смятаме и ние. Но докато дъртите могат да се задоволят с по-малко, наследниците избягаха далеч. Тук наследиха обърканите ни и несполучили идеали, краха на техните собствени мечти, надвисналото градоносно небе на бъдещето".

Тъй мълвеше един Хасан, Георги, Росен, Фахри… няма никакво значение от името. Те са много, но с една обща съдба-останаха да живеят в една богата планина, в най-бедния регион на България.

Жельо МИХОВ