500 камили в Родопите… преди 150 години

Български войници водят керван от камили!?

Камилите са били част от оборудването на 17-и пехотен Доростолски полк, на чиито гърбове е било пренасяно войсково имущество, за нуждите на  бойците при Чаталджанските позиции. Всъщност камиларството не е ново за България!

Представете си, още Херодот споменава за използваните камили за пренасянето на боеприпасите, описвайки похода на Ксеркс в Тракия.  Един друг хронист, византиецът Теофан, разказва за големия брой коне и камили, доведени от арабите, измрели от студа през зимата  на 717 г. Камилите са били познавани и по време на Първото и Второто българско царство, но не се знае точно какво е била ролята  им в живота на българите. Знае се обаче, че цар Калоян изпраща една камила като подарък на папа Инокентий ІІІ.

Благодарение на турците след 14 век камилите навлизат като превозно средство първо в Южна Тракия, а след това и в района на Източна Тракия и Родопите.

В периода между 1824 - 1925 г. в Кърджали се заселват бежанци, които водят над 500 камили, а в Тополоград са били регистрирани приблизително 300 камили.

След Освобождението на България от османско робство Фелиц Каниц разказва за камили,  използвани при износа на платове от Сливен.

Всъщност двугърбите камили, или наречени по-точно бактриана, живеят до 35-40 г. , като се използва месото, млякото и вълната. От женската камила се добиват от 700 до 800 литра мляко с 5,4 процента масленост. Освен че двугърбата камила има два пласта козина, тя има невероятната способност да живее при изключително разнообразни атмосферни условия, които варират между: минус 30°С до  плюс 50°С и не само...

Всички знаем, че камилата издържа на безводие и е силна като животните за впряг. Тя би могла да изпие до 100 - 120 литра вода, имайки предвид, че повечето камили тежат между 400 и 600 килограма. Казват, че едно животно може да даде мляко колкото 20 крави.

Спомням си, че преди 30 или повече години моите родители ме бяха качили в Слънчев бряг на една камила за снимка. Доста се поуплаших, но пък споменът си заслужава!

 

Венета Ненкова