Пурко гласува правилно-на комшията да му е зле

И „баровецът" от Чурка, и политическият ратай

 

Елена Хаджиева

 

„Нека аз съм зле, но комшията да е два пъти по-зле!". Девизът на всеки нашенец от столетия насам, превърнал се в пътеводна светлина и на млади, и на стари, е вирусът на нацията ни. И ако в миналото имаше поне страх от Бога или някакво патриархално въздържане, сега кутията на Пандора е отворена безнадеждно, но надеждата все я няма. Едва ли има друга нация по света, в която едва ли не по задължение, живеещите врата срещу врата да са …кръвни врагове. Независимо дали между тях има роднинска връзка или пък са просто съседи. Псувни, клетви, заплахи, жалби, полиция. Няма махала, в която това да не се случва. А поводите често пъти са нелогични, но дори едно кучешко лайване може да запали пожар, който да изпепели привидния мир. Материалното състояние, късмета и плодородието, чинията на другия винаги са вълнували народа наш. Комшията си купи нова кола, случайно чупим стъкла на пътя пред гаража му. Направи ремонт на къщата, спираме да го поздравяваме. Как така ще има повече от мен? Намира си хубава жена, веднага я обявяваме за „обща". Въобще, чинията на другия винаги е по-сладка. Моделът на това поведение обаче се изкопира и в обществено-политическия живот. Ако съседът е от партията на власт, другият закономерно преминава в редиците на опозицията, за да влее енергията си и след няколко години върха да се смени. „Хем ще го е яд, хем ще му го върна, като дойдат нашите". Това е символът верую, а не платформите и програмите на самата партия. Имаше един политолог, който преди година каза, че вместо партиите да се надпреварват да се маскарят и да сипят куп неизпълними обещания, е по-добре да заложат на чисто човешките отношения. Дори рекламен клип би изглеждал така: В модерната къща на съседа кипи купон. Пред входа е паркиран джипът му, а вътре под звуците на кръшна чалга, млади девойки играят полуразголени по масата и наливат в чашите 15-годишно уиски, подплатено с вълчи мезета. От другата страна, под лозата, на самата имотна граница, стои Иван, който пие домашна плодова ракия със зелена салата от градината. Иван е изпълнен с яд и едва преглъща ненавистта си към съседа – известен активист на управляващите. В този момент се появява надпис. „Ако искаш това да е при вас, а не при съсед, гласувай с правилната бюлетина". И така, след година картината е противоположна. Пред дома на Иван има модерна немска кола, на мястото на лозата е направено тузарско барбекю, а девойките, които допреди година радваха съседа, сега са в скута му и му пеят на ушенце. И това е манталитета и на влезлия в политиката, и на гурбетчията от маданското село Чурка.

Жалка картина. Вместо обединени като нация, която може да реши проблемите си и да води добър живот, ние се изяждаме помежду си. Какво ли не бихме дали, само и само да натрием носа на всички комшии, на всичките роднини и на силните на деня. Стигаме до там, че ходим да слугуваме в чужбина, като чистачи и селски ратаи. В редките мигове на телефонни обаждания, казваме колко хубав е живота навън, как само каръците са в България, как сме станали господа за един ден, като във филма за Пурко. Като се приберем бързаме да похарчим с пот и огромни лишения спестеното, за айфон, таблет, огромна плазма и ново „Ауди". Да кажат: „Ето го този патрон!".

Не се ли промени този начин на мислене, не заровим ли ненавистта към най-ближния, нищо добро не ни чака. Ще се въртим в омагьосания кръг и ще чакаме роенето на партиите, чиято енергия да влагаме, за да си мерим работите, връзките и идиотщината. И ще посрещаме всяка беда с хора и народни носии, както посрещнахме фашизма, комунизма, капитализма. Както се клехме във всеки нов месия, в Русия, САЩ, Европа. А някой все не ни оправя. Оправя ни само тежкото положение на съседа и колкото по- зле е той, толкова по-хубаво ни е на нас.

 

 

Защо едни българи воюват срещу други българи?

 

Случаите на чиновническо и административно бездушие, с които българинът се сблъсква почти всекидневно, неизбежно ни карат да се запитаме: защо едни българи воюват срещу други българи? Невъзможно ли е да живеем заедно?

 

"Съдът върна три деца на баща, обвинен в насилие" - из новините на Дир.бг

"Социални служители принуждават бременна жена да роди и изостави детето си" - из новините на в. "Труд"

Личният опит винаги ни провокира да се вгледаме сериозно в големите обществени проблеми. Ако ги потърсим в медиите, ще ги съзрем раздробени на сензационни новини, малки гадни скандалчета, които гаснат като евтин фойерверк в шумните светлинки на следващите малки гадни скандалчета.

Личният опит обаче ни провокира и да се възприемаме като единствени жертви, уникални в сблъсъка си с една или друга обществена система; провокира ни да се капсулираме в обидите и нихилизма си, превръщайки се в немилостиви и несолидарни същества, индивидуални единици, впрегнати в поредната си битка с бита, съда, чиновниците от всякакъв ранг и калибър, с държавата изобщо. Трудно се обединяваме и включваме в организирани и невиртуални системи и групи, решени да се преборят с административното бездушие в различните му форми.

 

Отвъд фасадата

Причините да се блъскаме навсякъде в недобронамерено чиновническо отношение и откровена безчовечност не са една и две. Мнозина са сковани от страх да не изгубят постовете и работата си. Или пък са окаменели от рутината на задълженията си. Или - недоволни от трудовите си възнаграждения, не желаят да си мръднат и малкия пръст. Една фасадна и преувеличена бюрокрация сякаш се възправя срещу всеки порив на нормалността и личностното достойнство и това е най-видимо в работата на съда. Законовите казуси съществуват сякаш сами за себе си и без пряка връзка с действителността, човешката логика и моралните и ценностни измерения. Неслучайно българските граждани са категорични в твърдението си, че не разчитат на справедливо и бързо правораздаване, затова и непрекъснато се стига до саморазправи.

Последният пример е с връщането на три деца на обвинен в насилие баща, а мотивът на съда е, че "в нито едно от съдебните производства не бил открит друг проблем, освен недопускане на децата до училище". Става дума за деца между 13 и 17 години, държани под ключ в селска къща, и това ни кара да се запитаме: нима под насилие разбираме само грубите му физически форми? Нима тромавите процедури и пречки при осиновяването на деца или при кандидатстването за приемно семейство, където детските участи са също разменна монета в бюрократичната битка, са за подценяване? Нима закостенялата система на средното образование, която "не забелязва" децата и психологическите им потребности, е безобидна?

 

Списъкът на бездушието

Не ми се иска да продължавам списъка на чиновническото и административно бездушие, в чиято малка или голяма жертва може да се превърне всеки от нас, все едно дали е бедна и самотна бременна жена, заможен и осигуряващ стотици работни места предприемач или дъщеричката на мои близки, чийто млад живот бе обърнат като ръкавица от луда директорка. Не ми се иска да проумея защо едни българи воюват срещу други българи, само изпитвам страшна болка от нашата разпадаща се, невъзможна общност, за която не са ни виновни нито Бойко Борисов, нито международното положение.

 

Мирела Иванова, Дойче веле