Коравите нашенци с битие на цена от 5 лева!

Чужденците, които оценят безценното на 900 евро и…

697 са селата в областите Кърджали и Смолян. От Охлювец до Чурка-697 имена на населени места с от двама до над 1000 жители. В едно има джамия, в друго черква, в трето и двете. Сгушени в планината селца, обединени в поминъка и суровия живот в грубо изсечените очертания на баирите, родно място на Орфей. Селца, в голяма част от които още се чува музика. Тя никога не е тъжна. Тъжни са само очите на хората. Те са дълбоки като деретата в планината. В тази необятна бездна е трудно да се влезе просто ей така. Нужно е самият поглед на новодошлия да продълбае пътя от заобикалящите го възприятия досами сърцето му. Тогава и може би само тогава, той ще разбере живота. Не в жадния философски смисъл, а в мъничкия, на самите малки хора от тази планина, която опустява все повече и повече…

За германците, чиято мъка е побрана в 900 евро

Ралф и Бернадет напускат пределите на родната си Германия и решават да се заселят в България, за да прекарат старините си на село. Могилище им се сторило като едно спокойно и приятно място, където двамата германци си купуват голяма вила на изгодна цена. Представите за привидния рай, който уж откриват в страната ни, бързо са разбити. Ралф и Бернадет изобщо не се чувстват сигурни в дома си. Поставили са камери и алармени инсталации навсякъде заради крадци, измамници и изнудвачи. „Тези хора, които обикалят и крадат не знаят какво друго да правят. Иначе не могат да преживяват. Хората тук бедни ли са? Бедни са. Много бедни!", споделя Ралф пред „Дойче веле".

Камерите работят денонощно, а семейството е изгубило доверието си в своите съселяни. Затова странят от всички и живеят изолирано, не говорят с никого, а и нямат желание. Ралф разказва, че от време на време поздравява някои от съселяните си, но повечето дори не му отвръщат.

Съседите около тях – предимно англичани и германци, отдавна са се изселили от България заради огромното разочарование, което са преживели в страната ни. А животът на Ралф и Бернадет става все по-скъп. Сметките не излизат, парите им не стигат за България, а какво остава за Германия.

„Как да живея с 900 евро, при положение, че и най-малкото жилище струва 400-500 евро? И това е само наемът! А ми трябват още пари за сметки, храна, кола, застраховки...", споделя Ралф. Представяли си животът у нас по съвсем различен начин тук, посочва „Дойче веле"…

Руснаци вадят по 12 бона за имот в „призрачно село

В същото време десетки чужденци от години живеят в Родопите. Къщи по села в Кърджалийско и Смолянско се превърнаха в домове за британци и руснаци.

Семейство от Острова дори основа приют за бездомни кучета в рудоземското село Елховец. Британец претвори закритото училище в Летовник в хостел, който постоянно посреща гости от цял свят.

Руско семейство пък превърна в свой дом бившето училище в ардинското село Правдолюб. Двамата никак не съжаляват, че са заменили Москва с прекрасната природа на Източните Родопи.

Чужденците са готови да броят хиляди левове, за да се сдобият с имот в изоставени села в Родопите. Населени места, които отдавна са обезлюдени, а наследници едва ли някога ще стъпят обратно.

Няколко семейства руснаци изкупуват имоти в Баблон. Селото няма жители от години. „Няколко парцела бяха купени отдавна. Хората идват през летните месеци. Последно руснаци купиха там двуетажна каменна къща с двор за около 10-12 000 лева. Направо за без пари. Ремонтират ги и идват, но не са постоянно тук", разкрива кметът на Смилян Чавдар Червенков, под чиято „шапка" е управлението на село Баблон. За пример той дава цените на имотите в Смилян, където декар парцел в регулация се търгува за 25 000 лева. „При нас има много хора от вътрешността на страната, които купуват имоти. Искат да правят къщи за гости, малки семейни хотели. Открай време Смилян си е центъра на света", казва Червенков. Кметът отговаря за 11 населени места. Едно от тях е и Милково. То е поредното село, влязло в графата „Призрачни". През миналата година е починал и последният му жител. С него, напълно обезлюдените села в Смолянско вече са 8. Според Червенков, същата ще е съдбата и на други малки населени места. „В Ельово в момента живеят около 4-5 души, а какво ще стане след няколко години?", пита родопският кмет.

Бежанците – „отломка нищожна от винаги храбър народ"

„От години живеем и работим зад граница. Свиква се, но винаги ще си останем чужденци, чийто дом е далеч на Изток. В една страна, в една планина, която е по-ценна, красива и богата от всички държави, в които сме били. Но сме тук, защото така се налага…".

Белгия, Холандия, Германия, Великобритания, Франция, Италия, САЩ. Навсякъде е пълно с нашенци, които споделят тези думи и битие на „скитниците на съдбата". И докато вече има цели „квартали" с родопчани зад граница, родните им села опустяват. Превръщат се в причудлив пейзаж от рухващи покриви, дувари, буренясали каменни стени, до които водят очукани от времето пътища. Край тях изникват и нови къщи, строени от завръщащите се, но далеч по-малко спрямо напускащите. У дома остават старците като част от цялата тази отломка от патриархалното битие на планината.

На село се става рано.

Още по тъмно, когато в града затварят и последните барове, изпращайки окъснелите си гости.

„Животинките, те са като част от семейството. Трябва да ги нагледаш, нахраниш. Не може така, да се спи до 8-9 сутринта. Преди да запаля печката дори, първо отивам при тях, за да ги нагледам, нахраня. През зимата трябва и сняг да се чисти, затова и лопатата е винаги под ръка. За нас си започваме да мислим по-късно", казва бай Мехмед от кърджалийско село. Гледа две крави, има и няколко овце. Говори им. Всеки ден им разказва по нещо. Сигурен е, че хайванчетата го разбират. Обича ги колкото и жена си. Така дума 75-годишният родопчанин. Никога не е почивал, поне не помни. Винаги е захващал да върши нещо, а понеже денят не му стига, започва със задачите още по тъмно. И пак до тъмно.

„Да кажеш, че е лесно, ще лъжеш. Не е. Но това е животът. Нас така са ни учили. От малки на работа. Дали ще е на нивата, дали по къщата, дали с животните, но винаги на работа. Не сме имали много, но не сме били и хептен без нищо. И така си мина животът. Сега да сме живи и здрави и да се радваме на внуците. Дъщерята е тука, в града, ама синът е далече. Отиде в Германия, с внуците. Сега, като идват, малко трудно се разбираме. Те вече са по-така. Знаят езици, бъркат думи. Мило ми е като дойдат, тъжно ми е, че няма да останат. Тъй е то. Ние ще продължаваме, докато можем", казва бай Мехмед. Погледът му е дълбок, поглъща като в бездна. Очите му са живи и дори усмихнати. Разговорът не е дълъг, защото възрастният мъж има работа. Трябва да нагледа отново животните.

Защо парите са на последно място в най-бедните кътчета на Европа?

 „За пенсиите какво да кажем? Те, като навсякъде. Малки, но спестяваме пак. Тук средно вземаме по около 250 лева. Има и по-зле, и по-добре. Оправят се хората, особено и ако има млади да помагат е още по-хубаво, но каквото това", споделя баба Наска.

Продоволствието по селата идва от земята, животните и на последно място-от пенсиите. Няма необработен двор, няма къща без поне една животинка. Докато могат да се движат, нашенци не се отказват от стопанството.

„Ядем скромно, то и няма зъби за повече. Все да е нещо мекичко, супичка, кренвиршче. Няма вече възможност за салами и луканки. Трохите от масата отиват на кокошките, кокалчетата за кучето, обелките от зеленчуци за овцете. Хапваме и мислим за животните. Парите са основно за лекарства. Всичко си набавяме от земята и животните. Те ни хранят и издържат. Продавам много неща от градината. Плодове, зеленчуци-отивам на пазара и всичко свършва. Хората търсят истинското. А всичко истинско е тук. Парите ги спестяваме, за да дадем на внуците. Нас земята си ни гледа. Тук имаме всичко, от което имаме нужда. И спокойствието най-вече. Аз, като виждам по телевизора какво става, не смея да припаря в града", споделя 80-годишната Севда.

Най-тъжно й става при мисълта, че с тях може да си отиде и селцето. Все по-малко хора остават, а младите избират друг живот.

Земята, животните, спокойствието. За тези хора това е най-важното. А за цял живот труд им се полагат между 5 и 8 лева на ден.

Кръчмата – местната изповедалня

Има една изповедалня за мъките в планината и тя се помещава в местната кръчма. Там е като при лекар, ходжа и поп взети заедно-нищо не се спестява. Всяка тегоба е изречена, за всяка болежка има цяр. Обикновено високоградусов. Всичко се и документира. В тефтера с вересии. Срещу всяко име има записани продукти, на базата на които може да се направи дори психологически портрет на съответния жител.

Около 3000 лева на месец. Толкова струва нищетата на жителите на едно средно по големина село в Родопите. Това е сумата, която всеки месец определя недоимъка на хората в тефтера с вересии на местния бакалин. Тетрадката е голяма, прилежно разграфена, за да стигнат листовете за цялата година. Имена и цифри, хляб, ориз, леща, вафли, ракия… Колонките са пълни, на места зачеркнати, а след кривите линии на химикала следва нов ред и нов запис. Тефтерът е черен.

Обикновено в него се записват по-младите жители на селото. „Нямат работа, разбирам ги. Затова и ги записвам въпреки всички надписи, които съм сложил-на български и турски, че не се дава на вересия. Ако се хванат на работа, изкарат някой лев и веднага си плащат. Обикновено дори по-възрастните им покриват някои сметки. Затова младите не се задържат. Всеки иска да бяга нанякъде. Иска да работи, но за много пари. Тук гладен няма да умре, но хората си искат джобът да е пълен", споделя магазинер в родопско село. „Може да са бедни, но хората имат достойнство. Имаха ли пари, никой нямаше да се записва. За кое по-напред да отдели? Иначе връщат при първа възможност. Погасяват и веднага отварят нова графа", допълва мъжът, гледайки тефтера с черен цвят.

В планината времето е спряло

„Живеем като нашите прадеди, сякаш век назад. Всичко е същото. Ето ги сечивата, ето я земята, ето ги животните. Телевизорите няма да ни изхранят. Палим печките с дърва, превиваме гърбове в цепене на кютуците, когато падне сняг и колите не могат да дойдат-жените месят и пекат. Затова сме само старци вече тук. Ние сме в миналото и все едно никога не сме били другаде", казва родопчанин на преклонна възраст от село с няколко десетки жители.

В него наистина сякаш времето е спряло.

Жельо МИХОВ

На снимките:

-Тези хора никога няма да се оплачат, защото отдавна са оценили неоценимото

-Помощи от „онази" Европа, чиито най-богати граждани бягат от България

24smolian.com