„Аз съм истината и като нея съм в… тъмницата!“

Метафората в инвалидна количка

Жельо МИХОВ/24smolian.com/Общество

 

Аз съм М. Тринадесета буква от азбуката. След нея следва точка. Край на информацията, скриване на името, завършек на битието. М с точка. Така ме знаят. Всъщност, ме знаят като лудата, но така им е удобно да ме описват-само с инициали върху хартия. Само там съществувам като човешко същество. Там, където буквите генерират плът, запетайките кръв, а всичко останало обрисува просто… мен. Аз съм битие на книга, документ с изтъркан печат. Дори липсата на мастило под него доказва моята несъщественост.

Те не искат да знаят за мен. Те не искат аз да съществувам в техния свят. Той е устроен по друг начин. За мен важат единствено хартията и износените печати. Аз съм по листовете. Аз предизвиквам отвращението им. Аз съм огледалото, изкривило образа на обществото им. Но счупено. Аз съм всичко, което те не искат да бъдат. Аз съм това, от което ги е страх. И те извръщат погледи. Аз съм мръсният, полуизхабен печат, деклариращ тяхната ненавист и срам от такива като мен.

АЗ СЪМ НИЩО, НО И ВСИЧКО, КОЕТО ЛЕГИТИМИРА ТЯХНАТА ВЯРА И ПОДПЕЧАТВА ДОБРИНИТЕ ИМ. ТЕ ЧУКАТ НА ДЪРВО И ОПЪВАТ УШИТЕ СИ КОГАТО МЕ ВИДЯТ, А АЗ… НЯМАМ ГЛАС.

ИНАЧЕ ЩЯХ ДА ВИКАМ…

 

***

В залата беше студено. Не много, но едва забележимите косъмчета по ръцете на девойката настръхнаха. Беше добутана в инвалидна количка пред съдията. Трябваше да изслуша административната реч, която щеше да определи завинаги съдбата й. Дълго изчитане на епикризи, мнения и най-страшното-отказът на родителите й от нея. Не можеше да реагира, да извика своето. Излизаше само един нечленоразделен звук. Някакво скърцащо писукане, стон сякаш от разбита с гняв в земята цигулка. Фалшиво стенание, в което дори гневът бе загадка за слуха.

Четяха много бързо и под носовете си. Всички бяха съгласни. Не ставаше за тяхното общество, не бе част от стадото на всичкоимащите си. Не че имането им e толкова голямо, но бе общоприето. Поставено като еталон. Етикет на бутилка, „Запазена марка”, силен алкохол, който опияняваше едно общество на „съвършените”.

Производството е по реда на Глава ХХVІІІ ГПК „Поставяне под запрещение” и е образувано по предявен иск за поставяне под пълно запрещение на лицето…

Така започна делото. Лицето бе тя. На осем годинки бе оставена в дом от родителите си, заради невъзможността им да се справят с тегобите й. Диагнозата бе-„тежка умствена изостаналост, значително нарушение в поведението, изискващо грижи и лечение. Поради заболяването си тя е недостъпна за словесен контакт, реагира с усмивка и се смее на глас при среща с познат човек или при промяна на пространствата. Изразява емоциите си открито. Не говори, не се самообслужва и не може да регулира физиологическите си нужди”.

Но по-страшното бе друго, и това жегна сърцето й най-жестоко.

„Между М. и родителите, братята и сестрите й няма изградена емоционална връзка.До момента никой от близките й не проявява интерес към нея...”.

 

***

Студът продължаваше да се разполага като у дома си в залата. Делото бе помежду другото. Други нямаше след него. Прогнозата на лекарите за състоянието й пък бе-към влошаване.

Както и на времето, затова може би изпитваше студ. Не потрепваше

Чукчето хлопна след монолозите. Делото приключи с „поставяне под пълно запрещение”.

Дотук с личността…

Други дела нямаше за деня.

 

***

Аз съм истината и също като нея съм отхвърляна в най-тъмните ъгли на човешката душа. Всички отвръщат поглед от мен, защото, подобно истината, не могат да ме понесат. Трудна съм за плещите на хора, които ги е страх. Ужасът от битието, което може да ги връхлети също като мен. Аз крещя в съзнанието на всички, но думите ми не стигат до повърхността. Те тежат. Остава ми една присъда-ти не си човек и нямаш право на глас. Та аз никога не съм говорила и никога никой не ме разбра! Що за подигравка?! Когато се молите на вашите богове, те всичко ви прощават. Но когато се молят на вас, дори и безмълвно, сте непогрешими в свирепостта си.

Заседанието свърши. Всички станаха и обърнаха гръб. Количката се задвижи. Поведе ме към отворената врата на изхода, откъдето се процеждаше светлината. Зад мен се чуваше пъшкане, но отпреде ми-светлина.

Отправяха ме натам. С изключение на издайническите малки косъмчета по ръцете. Те реагираха на цялата „присъда” на обществото.

 

***

 

Това бе разказ за Нея, една личност, съдба в документ. За тях се сещаме по празници, когато правим базари с една основна цел-откупуване на съвест. Индулгенция за човешкото и всичките му проявления в нас.

За болките няма празник, там всичко е делник.

 

***

 

И една метафора за истината, прикована в инвалидна количка. Хвърлена в тъмница, окована в тежки вериги.