Държавата работодател, партията – трудова борса

24smolian.com/Общество/Регион

„Опазването на социалистическата собственост от пожар е дълг и чест на всеки един гражданин“. Тази табела, носеща белезите на времето, посреща в едно родопско село. Соц посланието е закачено върху стената на рушаща се сграда. Някъде там, по онова време, е спряло и развитието на родопското село. Драматизмът на прехода личи по всяка разбита уличка, от ронещия се асфалт, никнещата трева.

Няколко човека, предимно възрастни. Угрижени в битието и делата си, дори не обръщат внимание на новодошлите. Населението трябва да е 98 души, но само на книга. Малцината останали не се вълнуват особено от всички онези неща, които гъделичкат съотечествениците им в големите градове. Екзистенциалните им необходимости и дори философия е съвсем различна. Светоусещането, блъскащо се в разрухата на камъни и кирпич, е едновременно крехко и сиротно, но и всепоглъщащо като цяла вселена. Този наглед малък свят докосва с нюансите си целия космос от възприятия.

Малкото селце по пътя на собственото ни преосмисляне, от което се прави политика, без изобщо да бъде разбрано…

 

Селото е само детайл, а другото…

 

В България се прави политика на малцинството. От хора, които са винаги продукт на всеобщата незаинтересованост. Те печелят изборите в смазващо оплюта ситуация в контекста на мижавите проценти избирателна активност, с които обаче мазохистично бършат обруганите си със слюнка сурати и победоносно вдигат ръце. Под 40 на сто ги пращат там, откъдето са недостижими за мнозинството от ЕГН-та, имена и адреси, които обаче съставляват останалата част от населението, курдисано на тази територия, наречена България. И така малцината избрани за благата на демокрацията се радват на поредния успех, благодарение на малцинството, което предопределя новите господари на мнозинството. Статистиката понякога е наистина интересна. И за да не мине котка път, щом на някои вървенето към урните им се струва виа долороса, след няколко пъти „ослушване” ще си търсят нови пътища, които най-предпочитано водят към други държави. Така де, щом не можем да ги накараме с постиженията си да гласуват, то поне да ги лишим от това право, че знае ли се някой ден?

 

Кой ли не се изреди?!

 

Кой ли не се изреди да минава през българската политика. Някои от лицата си бяха откровени муцуняци, та след подобно участие всеки има право да се пробва.

Целият колаж от бивши, настоящи политици, генерали, адмирали, осъдени, шоумени, бизнесмени, биячи, истински клоуни, петна, мазила, питони е всъщност най-истинската карикатура на прехода и съвременната политика, цялостен и завършен образ на всичката ганьовщина, която може да предаде балкански мирис на думата.

В такава прелестна картинка всеки от населението на тази територия има своето дейно или недотам активно участие, както и заслуженото право да им гледа муцуните и то не само при новогодишното обръщение на главата на територията. А можеше и пъзелът с лица и вечни кандидати да изглежда по различен начин. Ако бе сглобяван с малко повече усърдие и чувство на отговорност, знае ли се?

 

Избирам ракията, не бюлетината

 

„Каквото и да се случва, вече сме в батака. На последно място сме във всичко. Не гласувам и няма да го правя. Не им слушам и глупостите, обещанията защото виждам ежедневно неизпълнението им. Това е моят глас срещу тях. Така аз заявявам: всички сте виновни затова децата ми да са зад граница, да не ходя по здрави тротоари, да не шофирам по хубави пътища, да нямам осветление и да ме е страх да изляза вечер защото има глутници кучета, виновни сте, че държавата ни е на последно място във всичко, затова, че нямаме елементарно самочувствие когато контактуваме в чужбина, когато посрещаме гости, идващи зад граница, дори когато и съседите ни се подиграват за това на какъв хал сме. Това е моят вот. Знам, че на никого не му пука, когато е във властта. Чувства се над всички нас. Но това е моето решение, моята рецепта да отмъстя поне веднъж на няколко години за всичко, заради което аз не се чувствам достойно в  собствената ми държава. Избирам ракията пред бюлетината, избирам неделния мач пред доволните физиономии в изборния ден. Избирам да съм такъв, но не и като тях. Като тези, които причиниха всичко това, което изброих”.

Потокът от думи, изпълнени с омраза, са на бивш металург. Отправени преди последния парламентарен вот. Но самата дума „избори“ вече му вдъхва същото отвращение. Независимо за какво са.

 

Идеалите-първа крачка към кариерно израстване?

 

„Обещаха да поемат следването ми в университет в чужбина. На всяка кампания бях. Лепях плакати, веех знамена, плясках и скандирах…”, разказва млад мъж от Родопите. Влязъл е в партийна младежка организация още като ученик. Следвал е неотклонно поръченията на партията. Не е подлагал нито за миг идеите, целите и похватите за тяхното постигане.

„Много мои приятели също се включиха. На нас ни бе повтаряно постоянно, че сме бъдещето, новите лидери на нацията. Втълпявано ни бе, че с тези идеи ние ще продължим възхода си.

Някои се пръснахме. Едни са тук, други в чужбина. По-голямата част не продължихме катеренето на политическите висоти. Сега просто вървим по неравностите на житейските ни пътища. Минаха години от нашите споделени с партията идеали. Сега гледаме по-различно. Може би и ситуацията бе такава, че ентусиазмът ни не стигна за категорични победи, които да ни осигурят обещаното”, споделя той.

 

„Каквото реши партията, аз съм готов за политик”

 

„Напълно нормално е дадена политическа партия да застава зад гърба на своите членове, особено на по-перспективните. Да ги тласка напред, да им помага в кариерното израстване или направо изстреля във властта. Това са кадрите, а нали някъде бе казано, че кадрите решават всичко”, твърди млад мъж, член на една от водещите партии в страната. Първите си крачки е направил от младежката структура с лепене на предизборни плакати. Вече присъства и в изборни листи.

„Аз искам да бъда политик. Това е моето бъдеще. Знам, че мога да направя много за партията. Много за хората. Следвам стриктно решенията и това ще ме отведе един ден до парламента”, убеден е той.

 

Членската книжка - трудова книжка?

 

„Станах член на партията защото ми трябваше работа. Партията ще помогне. Аз съм готов за нея, тя също е зад гърба ми. Все някога ще дойде моят ред-хубав пост, висок. Други правят далавери, партията помага, затваря си очите, никой няма да ги пипне. Но аз за това не ставам, виж за другото, по-може“, споделя надъхан млад мъж.

Държавата е най-големият работодател, партиите пък се превърнаха в трудови борси.

И всите вкупом влизат в блатото на собственото си безсилие.

„Родопи voice“