Вятърът разнесе пръстта… Ще ни прости ли земята?!

Жельо МИХОВ/24smolian.com/Общество

Стъпваш и е твърдо. Земята е напукана. Отгоре мор, отдолу безизходица.

Пек и суша. Ходилата болят. Сваляш окъсаната фланелка. Ад, дори през ноември. Капките пот се надпреварват по челото.

Жажда.

Няма утеха.

Има болка.

В ръцете и краката. Земята е по-твърда от стомана.

И може би така трябва да бъде.

Опустошена, изоставена, забравена.

Мъка.

Коленете болят. Впили се в като в последна молитва в пръстта. Взор в небето, Оклюмала глава. Рани из кожата. Изправени крака със струйки кръв по колената.

Пак небе, пак облаци.

 

Свито сърце…

 

Това чувства той.

Това остава и ще разказва един ден.

Това е картината на неговата земя. На неговия свят. На неговото всичко.

Той е богат! Той има пръст!

И той ще стане пръст.

 

Затрупан един ден от нея…

 

Той се моли. Гледа небето. После земята. Вкарва ръце в пръстта.

Мачка я, разтрива дори лицето си с нея.

После с шепи я насочва нагоре.

Пропуска през пръсти.

Тя се слива, падайки безмълвно.

Земята няма стон.

Тя е това, което е недоизказано.

И той го знае.

Той е просто един селянин, за когото вятърът е един учител.

Той му нашепва, говори, шепти.

 

Заравя…

 

Отрудени шепи в нея. Твърда е, гадна, неискаща ласки.

Тя е като отритната любовница и сега ще покаже своята злост.

На изоставяната. На тази, която, когато искаше, за нея нямаше.

И ще бъде страшно.

Защото нейната усмивка е в напуканата почва. Грозна и …

 

Той

 

Пак заравя ръце в нея. Под ноктите му влиза пръст. Боли го.

Земята отвръща.

„Къде бе досега?“, пита.

Има пълното право да го стори.

„Учих“, отговаря едва-едва заровилият ръце.

Сякаш на себе си.

Гърбът му гори от слънцето.

„И какво разбра?“, пита вятърът, милващ и разтурящ върховете на пръстта.

„Че не мога без вас“, отронва.

„Защо чак сега, гладен ли си?“-ново от земята.

„Едва сега разбрах“-отговаря.

„Каквооооо?“, подухва вятърът и накланя клоните на дърветата, в която си иска посока.

„Аз съм просто част от вас…“

Полъхът утихна. Но отнесе думите му. Далечно ехо сякаш ги повтори.

Коленичилият не бе сигурен в чутото.

Вятър и земя замряха.

Слънцето проби облаците.

Бурята се размина.

Отново напече…