„Преуспели“ в родната кръчма: Едно малко липсва на „баровците“ с покривите

Жельо МИХОВ/24smolian.com/Общество

 

Това е бар. Кръчма, ресторант, заведение. Както искате наречете мястото за срещи.

Скучно, тъпа музика, хора.

В един момент идват те.

Не са се срещали от години.

Това е тяхната вечер…

 

***

Гледат се от разстояние двамата нашенци. Познаха се, въпреки белите нюанси, бръчките, липсата на окосмяване по някои места.

Кръчмата е пълна с народ. Те са на различни маси. Но очите се срещнаха.

Сервитьорът достави по бутилка и на двамата. Всеки поръча за другия.

Останаха докато ресторантът оредяваше. Седяха на столовете, докато съвсем се изпразни.

Пак се погледнаха през масите и решиха да се настанят един срещу друг…

 

***

В училище за кратко стояха на един чин. После животът ги раздели. Единият остана, другият замина зад граница.

Срещата предполагаше мъчение над думите, но егото надделя.

И започнаха…

„Беше трудно, но от нулата постигнах много. Сега имам семейство, две жилища там“, заразказва гурбетчията.

„Беше трудно, но се нагодих. Сега имам три жилища за семейството“, посочва съученикът.

 

***

Пак мълчание и нова бутилка идва към масата. Надпревара кой ще я плати.

 

***

Пиене и лека-полека спомените разтоварват душите.

Разговорът преминава като в зоологическа градина.

„Трябва да си упорит като магаре; единак като вълк; хищен като пираня…“.

Редят и надигат чаши.

„Ти, как иначе…“

„Добре, много труд. Постигнах два покрива, ти?“.

„С тези, с онези. Обществени поръчки, партии, неща разни. Три покрива“.

 

***

Наглед странен разговор. Ама, приятели са, разбират се, както обяснява една реклама за бира.

 

***

Превес взема алкохолът.

„Как стават нещата там?“.

„С пари и работа, и навеждане, когато трябва“.

„А тук?“.

„С много навеждане, пари и усмивки“.

Започва хорово псуване на живота, колегите, партиите, господарите.

 

***

Последни поръчки.

По едно от същото.

Следват същите приказки.

„Щастлив ли си?“, въпрос.

Отговор: „Имам пари“.

„А ти?“

„И аз имам пари“.

 

***

Сервитьорът отново идва.

Последни поръчки няма.

Пита ги и той „Доволни ли бяхте?“.

„Да, да, ама, такова, може ли по още едно малко?“, питат хорово.

„Не. Всичко свърши“, отговаря момчето.

 

***

Излизат и вдишват въздуха на родния град. Всичко е тихо. Отекват прозявките им. Звучни и дори ехото е отегчено.

Разделят се, всеки в различни посоки.

 

***

„Поредните на изповед“, казва барманът.

„Все по едно последно им липсва, иначе се надпреварват за покриви да говорят“, изрича сервитьорът докато отсервира масата.