Пастирът е евнух, овцата с махмурлук

Мнението е кастрирано, главоболието сигурно

 

Стада из Родопите все още има. Не е като отпреди десетилетия, но все пак. Къде заради евро, къде заради традициите. Обезлюдяването на селата обаче урбанизира и част от добитъка. Млекодайни животни са често срещана гледка в градовете в последните петнадесетина години. Като уличните кучета. Безпризорно разхождащи се. Дори пастир не им трябва. Знаят си пътя, кръстовищата, булевардите, блоковете. Толкова добре обучени животни няма никъде по света. Нито кучета-пазачи им трябват, нито пастири. Стопаните си пият нейде на теферич шокиращите по градус западен свят питиета. А животните излизат и се прибират. Досущ като целокупния народ. Съжителство на безгласни стада. И в града, и в селата. Четирикраки и двукраки…

 

Вирусът на тишината и интубация на последните останки от общество

 

Коронавирус, истерия, щабове и НОЩници-мъртва година, която обаче успя да интубира замразеното общество. Хиляди са на площадите и улиците с една-единствена цел-да заживеят най-после в една държава, която да отлепи от дъното, в което е попаднала. Корупция навсякъде, кражби, далавери, последно място по всякакъв показател. В селата все още се молят за вода, пътищата-трагични. Ремонт след рязането на поредната лента. Здравеопазване на африканско ниво, образование в тотален колапс, икономика на думи.

Омръзна, опротивя всичко това на тези хиляди, които властта не спира да оплюва, но „видеоконферентно“, защото я е страх да застане пред недоволните. Дори с кохортата на чиновниците, чиито заплати скачат периодично.

Родопите на сцената?

В планината на спокойствието протест означава-политическа опорка, автобуси, някаква манджа на изпроводяк. Развети плакати с неграмотно изписани послания.

Родопите тръгват на протест, само когато партията поръча. Уплахът за поста, за кьорсофрата на поредната обществена поръчка, са единствените двигатели на недоволството. После по две кебапчета с гарнитура и обратно в платения от съответната партия автобус.

 

„Партията храни, ние борим“

 

Родопчани бяха на улицата, когато получиха електрошок от ЕВН. Когато ги набримчиха с горивата. Общо взето, когато ги праснат в джоба.

Всичко останало е: „Не ни вълнува“.

Да има някое евро в джоба, пък да се отиде до Гърция, друго не трябва. Ако и някоя общинска земя падне в ръцете, берекет версин.

На протестите в столицата са някакви „лентяи, търтеи, тиня“.

„Останалите сме си супер“. Следва: дрън в поредната дупка в асфалта, псувня и ритник по бездомното куче, което агресира пред входа на блока, докато една крава го дразни…

Обществото бе интубирано след 30 години далавера за една шепа келепирджии. Но всичко е наред, „партията все ще напълни и нашите чекмеджета“ замени онова, култовото, „партията храни, ние борим“.

 

Страхът

 

„Вече няма страх в Родопите! Хората се отърсиха от него!“.

Това нещо да ви е познато? В последните десетилетия все някоя партия го кряка. После изземва функциите по отношение на „страхуването“. Цялата идея на мероприятието е да се докаже „без нас не можете“. Те колят, те бесят, стой мирен, върви на уредената ти работа и много, много не разсъждавай.

Кофти тръпка. Стадото мучи, но тихо, ласкателно някак си за чобаните.

 

Соц наследството

 

Всичко това е унаследено ДНК от онези времена. Дето първо бяха оплювани, пък сега сума народ въздишат по тях. Що? Ами гледката към момента никак не е приятна. Дисидентското пърдене обаче продължава под юргана. След 9-и се пръкнаха най-много партизани, след 10-ти най-много дисиденти. Някои дори се размечтаха за български чадър, ама над главите, не като онзи в Англия. Жертвата му пък премина през метаморфози. От любимец на Тато, през сценарист на „На всеки километър“, та до „острието“ на свободното слово.

Истини и фикции. Като написаното за Митко Бомбата и майор Деянов.

Факт-онова време създаде страхове, които се предаваха чрез ДНК-то. Превърнаха няколко поколения в доносници. А техните отрочета се зоват първи антикомунисти. Вече споменахме за масовата партизанщина и антишумкарщина след съответните ветрове на промяната.

Стадо келепирджии.

 

Трудовата картина

 

Страх от шефа, липса на безопасни условия за труд. Това е най-общо ситуацията в предприятията в Родопите. Анализ след стотици проверки от страна на инспекцията по труда. Забележете следното. Едва 38 от над 500 проверки са след сигнали на служители. В същото време нарушенията са много. Страх обаче. Нещо не е наред, но устите са затворени. Шубе.

Същото е и на улицата. Покорните, мълчаливите и страхливите са най-желания електорат. Онзи ексвицепремиер, кръстникът на „кресливите жени“, го рече в прав текст. Време било да заиграе тоягата, че да се върне стадото в кошарата.

Това мислят те за вас.

Бббеееееее, за който не е разбрал.

 

По кръчмите

 

Там смелостта идва още с първата поръчка. След втората юмрукът е на масата. Идва трета и „само началник-смяната да се мерне“.

Куражът приключва с работното време на заведението. Познато от време оно. „Хайде на балкана…“, сетне пак на дивана.

Алкохолът е лош съветник. Тъй излиза. Защото подир него съдник става махмурлукът, а присъдите му са ясни. Бачкаш и мълчиш. Пляскаш на полит събранието и стискаш палци да ги огрее, че после и теб.

Жалка работа, ама все пак работа.

Другите избягаха зад граница, но пък молят от екрана „Пратете малко домашна с бусовете!“.

У дома и в чужбина-все градусът сближава, прегазва граници.

 

Кастата на евнусите

 

Това са онези, дето в древността са отговаряли за харемите. От Персия до Османската империя. Калабалъкът от жени обаче е имал огромна тежест при вземането на важните решения, свързани с политиката. Петелът може да е един, но най-много крякат кокошките. А кой е персоналът? Евнусите. В древни времена дори ежегодно младежи са се натискали да им клъцнат мъжествеността, че да стигнат до харема. Единствената им житейска възможност да се докоснат до охолството на двора. Някои сами са го правили, премахването на атрибутите тоест. Скок в йерархията, сядане на трапезата на привилегированите.

Как познато звучи. В днешно време евнуси неоперирани колкото искаш. Клъцват всичко мъжествено и се издигат, сбъдват мечтите си край софрата на господарите. Евнуси под път и над път, на екрана от сутрин до вечер. И какъв кеф им е да ръководят стадото.

 

И на овцете с махмурлук

 

В края на 18-ти век Австрия воюва с Османската империя. По време на изтеглянето си от Румъния, австрийците остават завинаги във военната история като армията нападнала сама себе си. Един кавалерийски отряд се объркал през нощта, че го атакуват турците, понесъл се към лагера на своите и станало… мазало. Говори се, че офицерите преди това докопали една каруца с домашен алкохол от местен влашки селянин. Та като се разпалили, императорът се хванал за короната…

Работата из нашенско е що-годе същата. За неизбягалите в Австрия и други държави, де. Куражът от пиянството обикновено сполетява огледалната част от обществото. Тоест „враговете“ от собствената черга.

Махмурлукът пък прибира обратно в кошарата.

Та, положението е следното. Едни се самокастрират, за да угодничат подобаващо на господарите и се доберат поне малко до охолството на двора. Пък другите събират смелост само след ферментацията на плодовете. После първите прибират вторите. Обратно в кошарата.

Държава мечта! В нея единственото сигурно е кастрацията на собственото мнение и махмурлукът.

Жельо МИХОВ, 24smolian.com

На снимките:

-Гроздоберът, подготовка за недоволството на духа

-Ракия да има

-Патриотизъм