„Гробниците“, в които фараони няма

24smolian.com/Общество

Живеем по-малко, строим до последен дъх

Живеем с една година по-малко, а духнем ли 65 свещички на тортата, то ни остават още около 15 години и два месеца живот.

Това е анализът на Националната статистика.

Очакваната средна продължителност на предстоящия живот общо за населението на България, изчислена за периода 2019-2021 г., е 73,6 години, като спрямо предходния период (2018-2020 г.) намалява с една година, посочват от НСИ.

За 24 месеца анализи-с година по-къс живот. То пък и един живот. „Това нашето е по-зле и от на змиите“, беше рекъл един тютюнопроизводител от Родопите. Отглежда няколко декара заедно с жена си и дъщеря си. Семеен бизнес, който ги праща от сутрин до вечер на нивата. „В най-интензивния период, ставаш в 2:30 часа през нощта и се прибираш към 11, за да хапнеш и да си починеш за 2-3 часа и пак продължаваш, до 22:30 ч. понякога“, твърди мъжът и добавя, че от всичко това често няма никаква печалба. „Като тръгне с оран, сеене, разходите са около 5-6 000 лв. Накрая пак ти остават толкова пари. На ден идва 5 лв. надник“, казва Расим. През другото време работи в строителството в София.

Добрата новина е, че според статистиката той ще живее с пет години повече от средностатистическия жител на Видин.

А, да. В крайния Северозапад прогнозата за продължителността на живота е 70,5 години. За Източните Родопи-75,5. Но все пак е мъж. Дамите в планината са с повече шансове да видят „зората на промяната“.

То и това, ако е добра новина…

 

Екзекутирано земеделие

 

„Пробвахме и с чушки, но една година ни ги изкупиха добре, на другата по 25 ст. килограма. Картофи също сяхме, но никой не ни ги изкупува“, разказва още Расим.

В същото време знаете какви са цените по пазари и „биг бос ЕС“ веригите.

„Кафявото злато“ на България. Тютюнът формираше огромен процент от приходите от износ за държавата ни. Пълнеше хазната, изхранваше семейства, села, региони.

Всичко свърши. Не че светът спря да купува цигари. Други са причините.

С 89 на сто са намалели тютюнопроизводителите в Родопите в рамките на само година.

Отглеждането на културата е изместено от гурбета в чужбина. Цели села се отказват от производството заради ниските изкупни цени.

„Преди всяко семейство в селото отглеждаше тютюн. Днес са само 7-8. Догодина вероятно няма да има дори един-единствен тютюнопроизводител“, прогнозата е за  друго село в региона. Направена от дългогодишен производител…

Същото важи и за картофите.

Преди години една стопанка в Смолянско осъди ловци от дружинка в региона. Диви прасета унищожили нивата й. Оценила щетите на база колко е възможният добив и пласирането му на пазара. Защо да са виновни авджиите? Ами защото не изпълнили програмата и не изпозастреляли планирания дивеч. Пък той се изхранва с посевите.

Не изкара много пари от делото след като го спечели. Няколко стотин лева. Но въпросът бе принципен. И въпрос на чест, а и на обич към земята.

Кой я обича толкова? Родните костюмари, еврочиновниците? Те дори не знаят какво е това.

Обичат я тези, обикновени хорица, които дават мило и драго за нея. Въпреки, че полските евтинджос картофи ги победиха. Разните ГМО тунинг зеленчуци ги прегазват.

Все още продължават. Дават им с година по-малко живот.

След като приключат те, за другите прогнозата ще е с 5 по-малко рождени дни.

Защото земята не прощава, както и боклуците, с които се храним на промоция.

 

Една тийнейджърка от миналия век

 

Най-малката в семейството. Средата на миналия век. Живот, обвързан със земята.

„Сестрите ми са големи. Вече имаха семейства, деца. Разликата във възрастта с най-големия ми племеник бе едва 5 години. В един момент трябва да се грижа за потомството на сестрите ми. Още съм дете. Те са на работа, а аз мажа филии. Всички чакат на опашка. Докато дам на последното, първото отново е подредено на опашката. Помня как носих на ръце една от племениците ми. Падна от люлката в двора и… спря да говори. Аз съм на 13 години, уплаших се. Нямаше телефони. Грабнах детето и на гръб го носих до нивата, където бяха родителите ми. Тя пък по пътя се оправи.

В един момент ги записаха на градини. Мен ме взеха на нивата. На тютюна. Че то било радост там. Почивка. Работиш, пък отдъхнеш, пък хапнеш. Аз сядане не знаех какво е. На 13 години да се грижа за десет деца“, разказва една родопчанка на 81 години. Детство, преминало без игри с кукли, а с отглеждане на живи такива. Тя самата от многолюдно семейство. Шестата щерка в семейство на хора, влюбени в земята.

 

Децата

 

Децата не са приоритет за съвременните жители на планината. Средно по едно и половина. Първото на около близо 30-годишна възраст. Други неща явно са по-важни.

Така отчита статистиката. Но това са просто цифри. Зад тях се крият съдби, стремления, болки, радости, мечти. Търсят се жилища, не земя. Затова и работна ръка не трябва.

В Смолян положението е трагично, в Кърджали все още се държи една цифра, която успокоява региона за бъдещето му. Въпреки, че тези деца напускат след завършване на училище. Някои и доста преди това.

Следват примера на родителите, които пък се надпреварват в купуване на…

 

Апартаменти за милиони

 

126 апартамента, чиято стойност по продажни цени към момента надхвърля 12 милиона лева, са въведени в експлоатация през първите три месеца на 2022 година в Кърджали. Повечето от тези жилища вече са продадени. 54 от тях са тристайни, най-търсените на имотния пазар.

Цените-от 500 евро квадрата в най-големия квартал до 750 евро за кв. м в центъра.

 

Мечти в бетон

 

Има търсене, има и предлагане. Задушаващо строителство на блокове. Заради гурбетчийското евро.

„Купих четири апартамента. В семейството ми сме аз, жена ми, детето и майка ми. За всеки по един. Работя зад граница, карам камион. В следващите години ще работя, за да ги довърша-нали знаете, голо жилище е. След това за обзавеждането. Още доста години. Но ще имаме нещо. Жената и детето са тук, аз зад граница за по няколко месеца. Дали ще останем тук? Всичко е бъдеще. Но тук инвестирам изкараното“, споделя един мъж от Родопите. Радост за строителните предприемачи. Ако имаше куче, и за него сигурно щеше да купи жилище.

Мечти в бетон. А детето расте без него.

Когато апетитът идва с яденето.

 

Призрачните квартали

 

„Пълно с къщи, като палати. И в тях не живее никой. Огромни като блоковете в града, но са еднофамилни. Кой ще живее в тях?“, пита жител на едно родопско село. Говори за новия квартал, изникнал край пътя за „Маказа“. Пълно с къщи около неговата, но комшии няма. Съседи са му само работниците по тях.

Разказва и друго, далеч по-страшно.

„Целият ни район е гурбетчийски. Знаете ли колко хора загинаха зад граница? На работните си места. Там изцеждат така, както паякът изсмуква мухата в паяжината. Защо е всичко това тогава? Не можеш да се радваш на семейство, на рахат? Това е като пирамидите. Цял живот строиш гробница, да те положат в нея. Само дето за фараоните други да превивали гръб“, разсъждава мъжът. И гледа малката си, скромна градинка. Застанал е под верандата на двуетажната си къща, която се губи сред палатите край нея.

Важните неща са погребани.

Жельо МИХОВ