От строежа през пъба до прозрението: Лондон стана наш`та махала, къде е всъщност дома?!

„Още малко да ми писне и хващам пищова. Тогава да видят. Тръгвам и ги почвам наред. Знаеш ли, наред, няма прошка!". Това ми казваше един пакистанец. Работихме заедно на строеж. Беше в началото като отидох в Лондон. Бях на строителството. В началото нелегално. Хванах се като удавник за сламка в първата работа. Много пари  се вадят там, но…", заразказва Серкан. На Острова е от близо 8 години. Сменил е доста професии, като на някои се е учил в движение. Не съжалява, че е заминал толкова далеч, веднага след училище. Връща се рядко и, по думите му, все по-рядко.

„Оредявам на приятели. Виждам някои момчета, които от години не съм срещал у дома, именно тук. Няма ги в къщи. Всички бягат. Връщах се заради тях. При семейството к`во? Отидеш, видиш се за 15 минути и бягаш навън при приятелите. Вече няма и с кого едно кафе да се изпие", замисля се младият родопчанин.

„Много пари се вадиха в строителството. Бачкаш общ работник, влачиш се нагоре надолу по строежа. Работих с всякакви хора. Каквито ти дойде на ум. В центъра на Лондон е рядкост да видиш англичанин. 80 на сто са някакви хора-други раси, всякакви от цял свят.

Няма да забравя в началото. Бях в квартира с двама нашенци и някакви литовци. Много калабалък в къщата. А пък през уикендите ставаха още повече, защото все някой ще дойде на купон и осъмваше. Натъркаляни по земята. Пиене, мацки т`ва он`ва. В началото беше странно, защото все пак у дома тези неща не бяха точно така. Но все пак-емигранти. Всякакви хора.

Един ден, по време на обедната почивка на строежа, трима пакистанци решиха да дръпнат по един хашиш. Дали силно им дойде, не знам. Единият обаче се самовглъби. Такъв един, мълчи, клекнал, вгледан в една точка и се мръщи. Питаме го какво стана. Той мълчи и по едно време започва да се кани и клати пръст „Ще ми писне и хващам оръжието, какво ще стане тогава…". Гледам  го и през главата ми минава мисълта дали така не стават атентаторите. Тоя е дошъл гладен и жаден от хиляди километри. Живее в една квартира с още двадесеттина същите като него. Яде минимално количество храна, за да не харчи и хоп-в един ден наистина му писва, вземе патлак и гръмне десетина. „Дано да не съм в една бригада тогава с него", си мисля. Няколко дни по-късно избухнаха бомбите в лондонскто метро. Не бях на себе си. Мислех си дали не бяха дело на някакви дрогирани и изпушили, подобни на моя колега. Тогава за пръв и единствен път се замислих дали да не се върна у дома, където единствената бомбена заплаха идеше с пиротехниката по нова година. Но не. Останах. Работил съм какво ли не. По автомивки, складове, подстригвал съм храсти по градинки. Не съм бил само в Лондон. Там беше само началото.

Смяна на работата, смяна на квартирите. Нови лица, нови приключения далеч от дома. Човек трябва да има куража да прави подобни експерименти със себе си и своя живот. Има някои хора, които просто не могат да се справят. Дали защото подсъзнателно не го искат или са пуснали прекалено дълбоки корени у дома, не знам. Или пък просто са мазохисти. Как по друг начин да нарека желанието човек да се самонаказва като си чупи главата с живота в България? После се оказва, че в страната се злоупотребява с алкохол и наркотици. К`во друго им остава на хората? Не че в Англия е по-различно. Едва чакат да дойде петък и са по пъбовете. Виждал съм какви ли не небивалици. В едно млко градче знаеха, че затваря рано кръчмата и като се почнат-състезание. Надпреварват се колко повече да изпият. Наливане, направо грозна гледка. До 10 часа вечерта вече са в друга реалност. Падат от щъркелите, повръщат отвън, заспиват по храсти и градинки. И ние имаме пияници, но са в пъти по-културни. Тези са като отвързани тийнейджъри. Между другото същите такива идват да почиват в БГ. После всички вдигат ръце от тях. Това са долни, комплексирани, отчаяни от живота си британци. Работят нещо, което мразят да работят и едва чакат петък и отпуски, за да се вкарат в зоната на здрача. За това живеят. Тия никога няма да отидат да берат ягоди, но пък ще са първите, които ще хвърлят по една майна на тези емигранти, дошли да го правят вместо тях. Гнусляри, заради такива ми липсва дома.

Понякога е много самотно. Има моменти, в които човек се чувства толкова сам, че е неописуемо. Помня един случай. Едно приятелче от махалата. От години не се бяхме виждали. Знаех, че е в Лондон. Открих му телефона. Разбрахме се да се видим на един площад. Беше обаче зимно време. Баси, ужаса. Фраш народ, адски много, а на мен ми падна батерията на телефона. Чаках го в единия ъгъл, озъртах се-не го виждам, после отидох на другия край. Гледам, гледам, мъча се да разпозная физиономията сред другите, но не. Тъкмо си псувам наум и се ядосвам, пресичайки близката пешеходна пътека, за да си тръгвам и тогава го чух. Беше една позната свирка от махалата. Един сигнал дето използвахме, за да се викаме по балконите. Не можех да повярвам, че го чувам толкова пронизително силен, ясен, близък. Спрях направо на „зебрата" и се заозъртах. Тогава го видях нашия. Усетил се, че нещо не е наред с тел-а ми и решил да пробва със стария изпитан метод. Оглежда се и свири като каруцар. Стана ми мило. Имах последна мобилка. В България струваше тогава около хилядарка. Купих телефона за няколко паунда с договорче. Е и? Позвъняването дойде по нашенски. Направо сълзи ми бликнаха. С моя авер пихме после отново по нашенски. Много родни спомени се възкресиха след няколко питиета. Най-мило е да видиш приятел далеч от дома. Оказа се, че половината махала е по Лондон. В къщи не можем да се засечем. Така ще е. Записал да учи. Замислих се. Защо пък не и аз?", довърши разказа си Серкан.

 

Жельо МИХОВ

 

 

Лондонските българи

 

Около 30 000 българи си вадят хляба в Лондон, сочат данните на Дойче веле. По-новите пришълци търсят най-вече "приличен живот". А дали ще се върнат един ден в родината? Не се знае - щом казват, че са напуснали България, понеже "там не се живее".

 

Целта им: спокоен живот

Защо напускат България? „Ами то в България не се живее!" - гласи отговорът, който най-често чува д-р Евгения Маркова от Университета в Съсекс, която направи проучване за нагласите и живота на българските емигранти във Великобритания. Никой от интервюираните не е бил безработен, преди да замине за Великобритания. Но част от хората говорят за забавени заплати, дори с повече от шест месеца, което заплашвалo физическото им оцеляване в България.

 

Мисия Лондон

Средната възраст на българите при пристигането им в Обединеното кралство е 32 години. Повече от половината са със средно или с полувисше образование, а една трета дори са завършили университет. Най-голямата нова вълна емигранти се надига през 2007 г., веднага след присъединяването на България към ЕС. Напливът на българи към Лондон остава интензивен и през следващите две години. През 2010 и 2011 г. темповете на тази емиграция се забавят.

А как са с английския? Както и останалите източноевропейски групи, българите самооценяват сравнително ниско своите езикови познания към момента на пристигането си. По правило начинът на живот на новите емигранти отразява най-вече стратегията „бързо спестяване", която не предполага инвестиция в изучаването на езици.

 

Всеки втори - берач на ягоди

Именно мечтата за бързо спестяване обяснява и тенденцията всеки втори от емигриралите след 2007 г. да поема към Обединеното кралство като берач на ягоди. Част от емигрантите идват и като гости на приятели и роднини, а само един от интервюираните е използвал фалшив паспорт. Според неофициални данни все повече българи кацат на лондонското летище включително с надеждата да получат социални помощи за децата си, дори когато са ги оставили в България.

От какво живеят новопристигналите? Към 14 на сто работят нелегално и така нарушават статута си на туристи, сочат данните. Близо две трети от новата вълна обаче се трудят законно, почтено и здраво. Тези българи са получили временни визи с право на работа или пък постоянен статут – британско гражданство или безсрочна виза. Мъжете най-често работят в строителството, докато жените чистят къщи и гледат деца. Някои държат кафенета и ресторанти. Но заради влошената икономическа ситуация след 2008 г. Великобритания предлага все по-малко работа за чужди граждани - дори в почистването и строителството.

 

По колко припечелват?

Живеят под наем, при не много добри условия – това се отнася за мнозинството българи от новата емиграция в Лондон, според проучването на Евгения Маркова. В британската столица, където малки жилища се намират трудно, емигрантите обикновено наемат стая в дву- или триетажни къщи и делят кухнята и банята с други българи.

Средното месечно възнаграждение на българите в Лондон е 776 британски лири (тоест около 1800 лева). Повечето изпращат част от дохода си в България, но го правят само от време на време. Тези, които редовно превеждат пари в България, обикновено издържат родители или деца. Самите емигранти имат добра представа за какво се харчат техните спестявания в България: най-вече за насъщни нужди като храна, лекарства и битови сметки. Един човек съобщава, че изпраща пари за... цигари. А трима са инвестирали в строителство на нов дом.

 

Ще се върнат ли?

Дали и кога емигрантите ще поемат обратно към България? Около три четвърти отговарят, че все някога ще се завърнат. Повече от половината обаче не знаят точно кога, а други очакват, че това няма да се случи, докато не се пенсионират. Добро възнаграждение, достатъчно за „спокоен живот", е мечтата на по-зрялото поколение. Новата генерация залага преди всичко на доброто образование. А Великобритания е известна с университетите си на световно равнище. Тъкмо те трайно привличат младите българи - независимо от факта, че броят на мигрантите от година на година спада.