Той е далавераджия, Той иска и прибира, Той е баща и майка, Той е… селският кмет

Винаги в „тъча" по избори, но…

Жельо МИХОВ

Личи, че е измито. Но не толкова. На третата плочка на пода в хоремага лявата маратонка залепна. Наоколо има малки парченца стъкла. По зеления им цвят установяваме, че са от бира. Това се потвърждава и от продавачката. Питаме как да я наричаме-сервитьорка или барманка. Тя не отговаря. Само вдига рамене. Не знаела как се нарича персоналът в хоремаг. Искаме цигари. Няма. Шефката не зареждала-трябвало лиценз. Няколко бири обаче се намират.

-Кой е началникът?-питаме.

- Кметът!-, е отговорът.

-Защо не бачка тук?

-Защото заведението е на друго име, за да не попадне в конфликт на интереси!

-А такива има ли?

-Не знам, аз само отварям бирите.

Селото е осеяно с дупки, но пред кръчмата асфалтът е нов. Срещу нея има храм, също нов.

Само баня липсва и трите постамента щяха да са налице-духовност, душа и пречистване. Но пък бира бол, също и кмет.

Новото сако и старите проблеми, засилили се в пропастта…

„Трябва да си взема костюм щом ще ходим в София".

Думите са на един селски кмет, който трябваше да се срещне с депутати и министри в парламента и да ги убеди, че свлачището в подопечното му населено място заплашва къщите на няколко семейства. От калта и пропастта той искаше да се представи достойно пред управляващите, пред хората, които боравят с парите. Той искаше просто да застане на равна нога с тях. Те-с костюми за по три бона, той-със сако и панталон, закупени от СССР по време на командировка.

Убеждаването за пари завърши в един сутрешен блок по една от националните телевизии, а човекът - той просто бе по-представителен и от водещите…

Началник до пенсия…

Кой зари старото гробище с пръст, кой строи кооперация и изхвърля отпадъците край гроба на светец?

Тези въпроси задаваха жители на кърджалийско село, отстоящо само на метри от най-големия квартал на областния център. Причината-кмет от няколко мандата, проблеми от години и нов играч на политическия хоризонт Единият правил далавери със земи, другият искал да го измести, за което разчитал на пенсионирания пагон. Тоест, битката е между ветеран във властта и бивш полицай.

Единият обвинява другия в далавери, а именно - прецапвал земи и ги продавал на свои хора, зарил местно гробище със строителни отпадъци от кооперацията на зет си… Пък другият мята картата на „политическите причини". „Бившият полицай иска да ме измести. Той злослови

срещу мен". И допълва: „Натискам се, как да не се натискам като ми трябва още един мандат, за да се пенсионирам. Иначе откъде пенсия?".

Колко му трябва на човек?

30 години труд в полза баиру и… 3 отстреляни глигана

„-С няколко думи ми кажи какво представлява селският кмет.

-Ами, това е…, това е един дирек в центъра на селото, в който всеки си търка гърба".

Разговорът е с един ветеран от баирите. Тези бърчинки, по които се чува неговия глас. Той е по-силен от премиер, президент и всички останали. Той е всьо и вся. Неговото работно време е 24 часа в денонощието, 7 дни в седмицата. 30 години е кмет. Още толкова вероятно ще го споменават из баирите на въпросното родопско село, в което е началник. Готов е отново да се яви на избори.

„Това, което ми дава сила, е радостта на хората. Това, че през всички тези години решихме много проблеми-имаме асфалтирани улици, вода, канализация. Имаме детска градина, в която местата са 50, а децата в селото-55. Радвам се, че младите хора не напускат нашето родно място, радвам се, че сме заедно и решаваме проблемите си като едно семейство. Нито един кмет не трябва да бъде кабадалия. Той трябва да е близо и сред хората. Той е един от тях, той трябва да плаче с тях, да се радва с тях, да е винаги с тях. Те са началниците, не той. Това ми дава опора във времето, това ми дава сила да продължавам. Заплатата ми е 680 лева. Тя не ме интересува. По-важно е, че в два часа сутринта ми звъни комшийка и ми казва: „Мъжът ми се напи, буйства. Ела, моля те, за да го укротиш!". Аз й речем: „Звънни на кварталния!". Тя: „Аз не съм гласувала за полицая, а за тебе!". И аз тръгвам. Влизам у тях и го укротявам. Това е част от задълженията ми на кмет. Трябва да се пази спокойствието на хората. Пък и ме слушат, имат респект", разказва кметът.

Той е и запален авджия. От години стреля по диви прасета, но обича да казва, че се грижи за животните. „По ми е приятно да ги храним отколкото да ги стреляме. Убил съм два или три глигана в живота си. Максимумът на дружинката ни е 30 диви прасета на сезон. Хубаво е да бъдем след природата и да поддържаме тези планини, които ни заобикалят", дума кметът.

Мъжът е бракосъчетал над 300 двойки за 30 години. Само един случай има на желание за развод. „Как аз да ги разведа? Аз не съм съдия. Да, ама мъжът ми вика: „Щом си ни оженил, ти ще ни разведеш!". Жена му била „ходила по мъже". Така ми разправя. Чул от хората. Викам му: „Аз съм законът тук. Питах я и тя ми отрече. Ти на хората ли вярваш или на своето семейство?". Човекът се отказа от развод и сега се радва с жена си на внуци. Всякакви истории са минали през мен. Аз обичам хората си и съм готов на всичко за тях. Това е работата на кмета-да даде всичко от себе си за хората около него, защото е просто-той е част от тях, от това общество", убеден е мъжът*.

„Сгазени" мечти и долари

Телефонен звън.

„- Ало, Юсеинка, ти ли си?!

- Да!

- В Украйна търсят хора в строителството. Плащат в долари…"

След подобен разговор по жицата повече кметът не го видели в кабинета на малката селска администрация. Историята е от зората на демокрацията.

Деветдесетте са на път да ни оставят едва пет години преди новия век. Малко родопско селце. Хората си харесват местния управник. Поне мнозинството. Разказват, че бил честен, дори повече от необходимото. Времената лъхат на анархия. Бюрокрацията е във вихъра на невежеството си и в един от най-плодотворните си далавераджийски периоди. Връщат се земи, разнасят се фермани за собственост, стопани се кълнат, че по някои мастилото дори е от канцелария нейде из „Топкапъ". Кметът се раздава на полза роду, но май е сгрешил тактиката. Два опита да го прегазят автомобили на недоволни съселяни го вкарва в размисъл, че демокрацията не е за всеки. Още по-малко за народ, който не си е мръднал пръста, за да я получи.

След телефонното обаждане Юсеинката събира багажа и тръгва. На следващия ден грабва от кабинета единствено портрета на Васил Левски. Не дава обяснение на никого, не пише молба за напускане, дори не смята за необходимо да врътне шайба на общинския началник.

Когато недоволен „ВАЗ" пробва да сгази демокрацията, замирисва на бесен капитализъм със сталински размах. Едно село без водач, но пък едно семейство с гурбетчия и заплата в долари…

***

Това са селските кметове. В Родопите се очаква те да бъдат още повече след тези избори. Поне кметствата. Ще решават проблеми, там където изобщо ги има. Защото в някои села вече не живее никой, но избиратели на книга ще трябва да гласуват за кмет. Иронията на изродената демократическа мисъл в страната ни-планината обезлюдя, кметовете се роят…

*Спестяваме имената на всички кметове нарочно. Те са от регионите на Кърджали и Смолян. Идват избори, нека всеки сам преценя…

Проблемите в селата трудно могат да се преодолеят без помощта на държавата

Животът в „тъча" на родината е суров, но и…

… когато хората „захванат да се радват" забравят дори и за порутените сгради в центъра