За едни 7 марки на час в професията „бежанец”

Източни мечти на Западния фронт или как беше през 90-те

Жельо МИХОВ

200 марки за пътни, червен паспорт, малко багаж и късмет през горите… Така започва мечтата за по-добър живот зад граница в зората на 90-те години на миналия век. Такова пътуване предприемат хиляди нашенци, които искат просто едно-да се отърсят от мизерията на една епоха и по възможно най-бързият начин да прегазят през блатото на току-що настъпилата демокрация в страната. Премеждията на вълната икономически бежанци от Източна Европа по нищо не се различава от сегашната-те започват с надеждата, няколкото десетки банкноти, страхът от граничари, разпределителните центрове за мигранти, дори затвор. Някои от тях успяха, за други останаха само горчиви спомени, но и едните, и другите са категорични, че ако се върнат назад във времето биха постъпили по същия начин…

Ничията земя, старата „Ифа" и „Азилбевербер!" без пукната пара

„Много нашенци забегнаха веднага след 89-та година към чужбина. После по един или друг начин успяваха да се доберат до работни визи и започваха да вземат нашенци и да ги карат към Запада. Повечето се жениха за първата чужденка, която им върже и после ставаха тарикати. Срам ги беше да си покажат жените на познати, но пък правиха пари. Някои си купиха бусове и караха за по 200-300 марки хора към Германия. Уговорката обаче беше: „Оставям те на границата в Чехия, ти минаваш както намериш през „браздата", после те чакам от другата страна", разказва спомените си 42-годишен родопчанин. Той също е бил част от една от първите вълни на „демократични" бежанци от вече „свободното Отечество".

„През август 1992 година се върнах от морето, септември трябваше да вляза в казарма и без да му мисля дадох 200 марки и газ към Германия. Няма да си губя времето тук, когато хората вече започваха да правят пари. Паспортът в джоба, няколко марки още и това е. Цели семейства имаше, които тръгваха. Ден и половина път-никакъв проблем в страните от бившия Варшавски договор, и после стоварване на границата между Чехия и Германия. Там единият от шофьорите ще го играе водач, докато другият ни чака на немска територия. Тръгваме вечерта през едни гори. Чува му се само глас в тъмното: „Тихо сега, тихо през реката". По едно време нито се чува, още по-малко да се види в тъмното къде е водачът. Деца реват, родители се паникьосват „Анаа, какво стана сега!?". В следващия момент фенери ти осветяват лицето и срещу нас граничари. Прибират ни-бум „черни" печати и ни казват да се изнасяме към Чехия защото ще ни вкарат в затвор. Връщаме се-там също граничари. Заплахата същата-тръгвайте, чака ви затвор. И какво да се прави? Някои си заминаваха обратно", разказва нашенецът. Той обаче остава, заедно със свой авер. Три дни прекарват на ничията земя между Чехия и Германия. Спят в изоставен камион „Ифа". Всеки ден пробват да минат. Следва залавяне и нов печат. След няколко дни и няколко печата обаче успяват. Срещат албанец, който ги прекарва. С бус ще ги закара до първия град. „Казах му, че ще му платя като стигнем защото майка ми от години живее в Нюрнберг. Нямам никакви пари. Метна ни до града и иска 200 марки. Оттам направо в разпределителния център-вдигам ръцете и казвам „Азилбевербер!"(търсещ убежище). Албанецът се хвана за главата-закопчаха го като трафикант", разказва кандидатът за бежанец. Една седмица по-късно се разлепят списъците с имената на всички, пребиваващи в центъра и той се оказва в групата, която трябва да бъде настанена в общежитие в Нюрнберг.

Професия „бежанец" и привилегиите-Санго с копието се котира по-добре от трима нашенци

„Там започваше борбата за изкарване на пари на терен. Първо стаята-имаше различни, с различен брой легла. Вървиш с багажа и търсиш някакви нашенци. Питаш тук-там, накрая намираш и оставаш. Получавахме всеки месец по 109 марки социална помощ, даваха ни и хранителни продукти-пакети ориз, картофи т.н. Нямаш право да работиш първите шест месеца, след това можеше, но само на четири часа. Отивахме сутрин на един плац, където идваха германци да търсят хора. Всеки ден различни и всеки ден едно и също. Казват, да речем, „Трябват ми двама дърводелци" и всички вдигат ръце „Аз, аз". Кой разбрал, не разбрал, но всички готови. Разбира се нелегално. Но пък ония си търсеха евтина работна ръка. Социалната стигаше за две проститутки, но само сутрин защото цените бяха по-евтини. Започнахме да обикаляме други градове. Навсякъде сценарият един и същ-отиваме в разпределителен център, вдигаме ръце „Азилбевербер!" и отново сме кандидат-бежанци. Даваме различни имена, защото сме си загубили документите, и ни вадят карти за социалните помощи. Ходихме дори във Франция и Белгия да се предаваме-да видим как стоят там нещата с помощите. Във Франция обаче един нашенец го пребиха араби , за да му откраднат маратонките. Казахме си: „Тия са по-гладни" и повече не пробвахме", разказва 42-годишният нашенец.

Изкарва в общежитието необходимите месеци, за да може да започне работа.

„В общежитието имаше всякакви-албанци, румънци, турци, цигани, кюрди, индийци, пакистанци, африканци. Виждал съм индиец да позира в града пред телефонна кабина. За него това бе нещо невиждано. Друг пък увит в чаршаф, клечи в коридора на общежитието, по едно време става и се оказва, че се е изсрал. Такава му била културата. Същите тези се ползваха с много повече привилегии. Наемаха ги на работа преди хората от Източна Европа, плащаха им повече. За кюрди, пакистанци, африканци и индийци се организираха курсове за език-нас не ни допускаха. Един ден в стаята ни се настани Санго от Кения. Бил едно от последните деца на местен вожд, но нямал шанс за короната от кокалчета и затова тръгнал за Европа. Черен, дълъг и много интересен. Бях тогава в стаята с двама цигани от Северна България-Мишел и Юсеин Златния-заради двата реда златни зъби в устата му. Санго ни научи как да хвърляме копие, естествено с пръчка. Не знаехме чалъма тогава. Ловеше всичко, което мърда и го ядеше. Викахме му-„Няма начин да не си ял някакви туристи". Той отричаше. Един ден се връща с едни бели манти, целия в кръв. „Ах, викаме, ти си изял германец!", а той обяснява, че започнал работа в кланица. Надницата му три пъти повече от нашите.

Бачкахме на възможно най-мизерните места. Аз чистех вагони на влакове за 40 марки на час. Бърсал съм повърни от купетата, какви ли не мизерии. Нямаше човек вътре, който да не краде. Влизахме в магазина и-маратонки, дрехи, алкохол, всичко. После в първия дюнер и мизата бе десет марки. Отгоре каквото получиш. В един магазин вземам парфюми и един черен от Индия също взема. Аз го гледам и прибирам, той също и ми се усмихва, бутайки по джобовете, под фланелката, в гащите. Отивам към касите и го гледам, че ме чака отпред с охраната. А той бил детектив на магазина! Излизаме вън и аз газ към най-близкия ъгъл.

Всички крадяха. Събираха се пари. После купиш някакво „Уно" за 500-600 марки, стискаш палци да те закара до България и го шитнеш в Кърджали на първия кандидат-бакшиш за 2500 марки и се почва едно щракане с пръсти. Това беше далаверата и много нашенци я правеха. Не бяха само автомобили, до каквото се докопаш и може да изкараш пари", спомня си землякът. И така до 1993 година.

„Всичко бе наред докато президентът ни не подписа някаква спогодба. „Какви емигранти? България е вече свободна страна, нека се връщат!". И като се почна-свърши азилбеверберството. Хванат ли те да бачкаш-затвор. В един момента всички бяхме натъпкани в пандиз за емигранти в Нюрнберг", допълва той.

Родината ни прее*а статута, посолството ни остави в пандиза

Там започва голямото чакане. Родното посолство трябва да обработи документите, за да може всеки един нашенец да отпътува за България. При някои процесът става за месец, при други за година. Нямат право да напускат, могат да работят, но за жълти стотинки

„13 месеца и 16 дни прекарах в затвора в Нюрнберг. Казваха, че в едно от крилата е бил затворен Херман Гьоринг по време на процеса след края на Втората световна война. На три месеца имах дело, на което ще стане ясно дали документите са готови и дали ме пускат. При някакъв гаф можеше човек да получи вътрешна присъда и тогава влиза в крилото на престъпниците. И така си ходих периодично при съдия без пари и с нарастващ гняв към нашите. Президентът ни пре**а и ни падна статутът, а от посолството ни оставиха в затвора. Имаше семейства-бащата и майката ги пускат след месец, детето се прибира след три!? Всички в различни крила-мъжко, женско и детско. Пълен ад за тези хора. И всичко дойде от нашата държава. У дома кошмар, но и навън ти го причиняват", спомня си още с омраза към политиците нашенецът.

7,60 марки за 192 играчки за „Киндер Сюрприз" в затвора на Херман Гьоринг

„Започнах работа в затвора. Плащаха по 7,60 марки на час. Трябваше да сглобявам играчки в търсене на дефекти за шоколадовите яйца „Киндер Сюрприз". Нормата бе 192 на час. Пръстите ми отидоха от разни малки части за камиончета и самолетчета. После обаче отиваш пред лавката, заставаш гордо и казваш „Айн кауф!" (една покупка). Вземаш цигари и си вече цар. 13 месеца и 16 дни се чудиш какво да направиш заради едни цигари, които са единствената разменна монета. Хвърлял съм недопушени фасове на други кърджалийци, току-що вкарани и без право да работят. Не знаят къде се намират и като те видят първата реплика: „А, бе, и аз съм от Родопите, бе!".

И така. Сглобявах предварително играчките, част от които вероятно ще сглобяват български деца, чийто родители чакат на заплата, за да им купят поне едно по същото време в страната ни. Каква ирония! Затворници, заминали за хубаво правят играчки за деца, които смятат, че това е най-хубавото на дошлата демокрация", разсъждава нашенецът. Прибира се в България и след известно време отново заминава за Германия. Общо три години прекарва по дестинацията. Единственото, за което съжалява е че държавата е прецакала толкова много хора с прокламираната „свобода"  и потъпкването на правото му да се чувства… бежанец.

24smolian.com

На снимките: И преди, и сега бачкането е здраво, но усещането при смесването с тълпата е на друго ниво