Голямата болка в малките села: „Не ми се излиза от тази къща, но заради децата…” (снимки, видео)

„От тази къща не ми се излиза, но заради децата-не ни остава друго…”. Жената поглежда сградата, под чиято стряха поднася кафе, и сълзи нахлуват в очите й. Заварваме младата родопчанка да стяга багажа. След дни ще напусне махала Батковци, за да заживее с малкия си син в Кърджали. Детето е започнало учебната година в гимназия в областния град. Търсенето на жилище е приключило и семейният уют ще се премести от спокойствието на сгушеното между баирите на пътя малко населено място, в апартамент край Водното огледало. Фамилията отдавна е разделена, но всички пътища са водили към малката родопска махаличка, приютила спомени от детството, болки и радости, усмивки и сълзи.

Съпругът на Зелиха работи от 20 години по строежите в Западна Европа. Големият син е студент в Пловдив. Образованието на малкото дете пък кара семейството към тази крачка.

„Двадесет години живяхме в града, двадесет-на село.

Сега отново отиваме там. Тъжно ми е, че ще напусна този дом. Върнахме се тук, заради родителите ми. Съпругът ми направи всичко сам по тази къща. Това е истинският ни дом. На село е най-хубаво. Тук хората са други. Тук има интернет, да, но той дори не е нужен. Има толкова работа, по двора, с животните, денят минава неусетно, а човек се чувства щастлив дори повече отколкото ако има целия лукс на света”, споделя Зелиха.

В махалата към село Звездел живеят 12 семейства. Жителите са по-малко дори от байраците, които се веят в централната част на единствената уличка. В началото й има знак „Внимание, пресичат деца”. Децата обаче са само две. Едното вече е в града, за да извърви своя път в гимназията.

Батковци е като Брюксел. Но определено, по-красиво от столицата на Обединена Европа, и по-

спокойно. В малък етнографски комплекс са поставени всички национални знамена на страните в Европейския съюз, че и не само. Над 30 флага се развяват над десетина дървени топчета. Оръдие дори е поставено на табела на входа на селото. Ръчно изработената артилерия охранява малката чешма с бедседка и маса, на която всеки гост може да отдъхне и си побъбри с малцината останали местни жители. Край нея има предмети от бита на Родопите от 19-ти век. Всички са подредени с вкус. Автор на цялата оръжейно-битова-европейска експозиция е покойния баща на Зелиха-Хасан Садък. Именно идеята на родопчанина превърна Батковци в единствената Евромахала на Стария континент. Това е и най-известното населено място в тази част на планината. От гордо плющящите се от вятъра байраци обаче са останали само вехти флагове. За съжаление времето не прости и на идеолога на експозицията „Батковци-център на Европа”. Авторът й почина на 60-годишна възраст.

С мерак и любов в селото с най-голяма артилерия

„Баща ми правеше тези неща с много мерак и любов. Всичко си майстореше сам. Много харесваше черешовите топчета. Купуваше знамената и ги поставяше. Намираше една по една старите вещи, лакираше ги и ги подреждаше, така както смяташе, че ще се хареса на хората. И те идваха, за да видят малкия музей. Всеки може да седне край чешмата, да хапне, пийне, да си почине. Дори идваха хора да нощуват на палатки. Сега всичко изглежда така. Лакирахме ги, но поддръжката е трудна. Правим каквото можем, но след като се преместим в града, всичко ще си остане така. Ако ни осигурят нови знамена, ще ги сменим”, показва експозицията със сълзи на очи Зелиха.

В този момент разговорът ни е прекъснат от преминаващ автомобил. Отдръпваме се от пътя, за да може мощният черен джип да отмине. Шофьорът ни маха за поздрав. Оказва се, че това е най-големият местен фермер. Отглежда около 70 крави. Той също е купил апартамент в града и ще заживее там. Заради децата.

„Тук всички гледат животни. Една-две крави. Градините се обработват. В тях има всичко. Земята може да ни храни всички. Тютюна го убиха, но зеленчуците няма да успеят”, посочва Зелиха. Споделя, че животът в малкото населено място никак не е лесен, но затова пък е истински и пълноценен. Тук наистина човек може да живее в мир.

„Ако някой е болен или има нужда от някаква помощ, всички са готови да откликнат. Ето тук, в центъра, има малка сграда. Използваме я по празници, за да се съберем”, посочва Зелиха. Казва още, че най-тежко е през зимата. Пътят до къщите е само с чакъл, но дори тогава никога не са се оплаквали. На място идвал бус с хранителни стоки.

Всяка нейна дума за населеното място се произнася с нескрита обич, но и с тъга. Големият син е студент. „Иска да продължи в България, но и той смята, че парите са в чужбина. За да събереш средства-навън, но да живееш-само тук”, предава размислите на детето си Зелиха.

„Пари няма, в кафенето стои! Така няма да стане, гладни ще умрат!”,

Намесва се в разговора възрастен мъж. 70-годишният Неджиб хвърля нацепени дърва за огрев. Подготвя ги за зимата. Не спира с работата докато разкрива своята философия.

„Цял живот работя. Не мога да си представя да дишам без да правя нещо. Бях миньор, после заминах за Турция. В Измир 35 години съм работил нощна смяна. Като се върна тук през лятото също не спирам. От сутрин до вечер. Работиш ли, навсякъде е добре-дали в Кърджали, Измир, Батковци, Звездел, няма значение. Гледам някакви млади в селото-цял ден в кафенето. Пари нямат, от сутрин пият бира, после ичкията. Като им кажеш нещо за работа и край-умират!”, ядосва се Неджиб. Казва, че на младини с неговия екип са превърнали бригадира си в „герой на труда”. Свършили са отлична работа, а след раздаването на ордените, дори изяли 15 чевермета. „Всичко е труд, а след него идват наградите”, категоричен е 70-годишният мъж.

Съжалява за държавата и манталитета на младите хора. „Хубава страна, която разтуриха. Казарма няма ли, дисциплина-йок. Не им се работи, ще загине държавата. Аз, сега, всеки ден мога да извадя поне 30-40 лева. Само с труд. Няма срамна работа, мога всичко да правя, ама как да се обясни на тези, дето висят по кафенетата?”, повече се ядосва мъжът и хвърля още по-силно нацепените дърва за огрев. След минута грабва и боен чук, показвайки как с него е забивал камите в по-упоритите кютуци...

Местните си тръгват, идват… чужденците

„Местим се в града, но всяка седмица ще идваме тук. Не може иначе”, твърдо е решена Зелиха. Постепенно стигаме до края на единствената уличка. Пред погледите ни се ширва суровият родопски пейзаж. Под нас е последната къща. Оказва се, че е била закупена преди около 7 години от унгарец. Мъжът живеел с нашенка в Стара Загора. Решил обаче, че трябва да има имот точно в тази част на Родопите. Обикалял региона и се спрял в Евромахалата. Влюбил се в картината, спокойствието, тишината и местните. Идвал често през почивните дни, обикновно с приятели, на които показвал това, което го е накарало да се установи в малката махаличка.

Пътят свършва. Едни напускат, други идват. В очите се четат тъга, радост, упрек…

Жельо МИХОВ, 24rodopi.com

На снимките:

Оръдията, които искаха да запазят родното в сърцата?

Философията на Неджиб-предадена словесно и нагледно

"Внимание, деца!”, но…

Живот и под руините