Все пак има надежда за селата! „Ваксината“ – работа, носталгия и ще върнем хората

Магазинът е заключен, а наглед сградата не предизвиква ентусиазъм за желаещите да напазаруват. Мястото за обществен живот изглежда в дълбока кома.

Това е родопското село Пъдарци. 79 (на книга) са жители на населеното място, което се намира високо край скалите. Разходка из него оставя още по-дълбокото убеждение, че си в музей. На една отминала патриархална епоха. Времето е спряло, но не му пречи да нанася своите удари по тази „отживелица“.

В двора на отдавна затвореното и почти рухнало школо пасат крави. Сградата пък се продава, информира ни табела.

А, иначе, природа да видиш!

 

Плач без сълзи, но не и детски

 

Родопите, 21-ви век. Периодично някое населено място изчезва от картата. Други са на опашка и чакат своя ред. Тендеция, която предизвиква сълзи. Не и в изсъхналите очи на старците по селата. Там пък и детски плач няма. Дори и в малките градове.

Едно прекрасно населено място в планината на Орфей отчете 2020-та така: девет родени деца, но… извън граница. Просто актовете им за раждане били пресъставени. Нула бебета за общината в рамките на година!

Друг общински център в Родопите обяви 36 новородени за 12 месеца.

Намаляваме. И това е най-страшното. И тежко.

 

Историята

 

„Детството ни беше много хубаво. Училище имаше, магазин имаше, доктор си имахме, горски, всичко…“, разказва един родопчанин. 60-годишният мъж си спомня с носталгия за миналото. Животът му е преминал в родното село. Не е избягал. Нямало къде да иде. Станал е част от историята на населеното място.

300 декара обработвали неговите съселяни. Били като ударници. Пък и на почит. Произвеждали био продукти за цялата община.

Сега нивите са се превърнали в голи баири.

„Държавата умря и ние умряхме“, казва отруденият мъж. С тъга, в която се оглеждат няколкото крави, които притежава. Гледа ги като деца. Милва и им се кланя като на господари. Без тях и той свършва. Никой е. Едва ли ще му издигнат паметник. Но и той не желае това. Живее в миналото. Там, в младостта, където бе значим.

Сега е важен само за баирите и вятъра, който го блъска в гърба. Побутва го, за да продължи. Да остане поне само той.

Дои и продава мляко за 50 стотинки за литър. Кравата трябвало да е метър и 70 сантиметра дължина. Изисквания някакви.

Гледа и плюе на земята. Не може да проумее защо? Защо всичко бе разтурено, заради дължината на едно добиче?

И отговор не чака.

Чака краят. На всичко.

А без него и вятърът в планината ще страда…

 

Спасението за селата

 

Каменни къщи, на повече от век, грабват погледа из поляните на едно родопско село.

-Тук софиянци има ли?-питаме.

-Не-отговор

-Защо сте Софийци?-наглеем.

Следва повдигане на рамене и мълчание. Очите се въртят, главите се насочват към небето. Търсят отговор и по калната земя. Няма, не намират.

Усмивки се опитват да променят настроенията по лицата.

Не знаят. Що пък Софийци?

 

Дебелите стени

 

„Изцяло от камък са. Стените са близо 60-70 см. дебели“, обяснява възрастна жена. Друг посочва една от старите полупорутени къщи и ни разказва: „Тази е на повече от 100 години. Моята баба е родена там. После са направили другата къща до нея“.

Дебели стени, дебело минало. Някога.

 

Днес

 

В родопското село хора се завръщат. Лъч надежда в бъдещето. Оправят бащини домове. Строят нови, но на същата земя, която помни детските им стъпки.

„На тази поляна паднах като дете и се порязах. Ей го де, белегът“, показва мъж.

Върнал се е от Турция. Ще ремонтира сградата. Харесва всичко. „Природа, тишина, спокойствие. Знате ли, че това е най-важното в живота на един човек? Сега не го осъзнавате, млади сте. В един момент ще разберете. Аз отраснах в град с няколко милиона жители. Раснах и се борих там. Уморен съм от шума. В един момент животът те тласка към корените. Тръгваш и търсиш. Докато не ги намериш не можеш да се успокоиш“, казва мъжът.

Изселник. Семейството му заминало в Турция през 89-а година. Преборил много неща, но мъката не успял. Лекува я в Родопите. В селото, което няма нищо общо със софиянци. Но пък е Софийци.

 

Реалностите в цифри

 

12 000 родопчани живеят в 21-ви век без телефон, телевизор и пералня. За близо 30 000 пък лек автомобил в домакинството е лукс, който не могат да си позволят.

Това сочат данните на Националната статистика за линията на бедност в региона на Родопите.

Оказва се, че една от най-красивите планини в Европа приютява едни от най-бедните хора на Стария континент. Над 90 000 родопчани от областите Кърджали и Смолян са в риск от бедност…

 

Изселници и гурбетчии ли ще ни спасят?!

 

Все повече хора обръщат поглед към селата. Особено след извънредното положение. Хиляди избягаха, но и стотици се завръщат. Въпреки и на предела на силите си, те влагат всичко от чужбина у дома. Изселници и гурбетчии стягат бащини имоти по селата. С друг мироглед, достигнали хоризонтите на младостта, наблюдавайки залеза с философията на напредналата възраст.

Лъч надежда.

 

„Тъй рекоха, пък и направиха…“

 

Пътят е оправен. Нов асфалт води до всяка къща. В малкото и тихо село. Дето е кръстено на столицата. „От години чакахме, и ето че се случи. Браво на общинския кмет“, казва един мъж и отминава.

Друг посочва, че всичко свети. Поставена е лампа на всеки стълб. Преди имало само седем работещи, сега всичко е като „ден“.

„Тъй рекоха, пък направиха“, дума друг от джебелското село Софийци…

 

700

 

Близо 700 са селата в областите Кърджали и Смолян. От Охлювец до Чурка-близо 700 имена на населени места с от двама до над 1000 жители. В едно има джамия, в друго черква, в трето и двете. Сгушени в планината селца, обединени в поминъка и суровия живот в грубо изсечените очертания на баирите, родно място на Орфей. Селца, в част от които още се чува музика. Тя никога не е тъжна. Тъжни са само очите на хората. Те са дълбоки като деретата в планината. В тази необятна бездна е трудно да се влезе просто ей така. Нужно е самият поглед на новодошлия да продълбае пътя от заобикалящите го възприятия досами сърцето му. Тогава и може би само тогава, той ще разбере живота. Не в жадния философски смисъл, а в мъничкия, на самите малки хора от тази планина, която опустява все повече и повече…

Но все пак има надежда. Работа трябва. Носталгията ще свърши останалото…

Жельо МИХОВ, 24smolian.com

На снимките:

-Било е школо, сега „краварник“

-Разруха

-Нов асфалт до всяка къща