Опората в трудни времена: Кръчмата, семейството, маската…

Случващото се в държавата ни и нашите реакции за кой ли път показват, че ние сме индивидуалисти. Там ни е силата, когато действаме поединично, но за дадена кауза да се обединим и да отстояваме правата си е почти мисия невъзможна. По-лесно е да мрънкаш, псуваш и да се жалваш във фейсбук. В лабиринта от новини в социалната мрежа веднага става ясно, че хората са тотално объркани от разнопосочните комуникационни канали. Едни са за ваксинацията, други са категорично против. В началото на пандемията едни бяха за мерките срещу разпространението на Ковид-19, според други изобщо нямаше такъв вирус, а трети пък бяха категорични, че не трябваше да се отпускат наложените правила, защото заразените нарастват. Когато пък действаха мерките, същите тези се изказваха против тях и коментираха, че са нарушени нашите свободи. Сега пак са нарушени, защото ни принуждават да се ваксинираме. 

 

Вечно недоволни

 

Ние сме винаги недоволни и вечно мрънкащи, а понякога не знаем какво искаме и за какво се борим. Недоволни сме от миналото, недоволни сме от промените, от съседа, от инфраструктурата, от управляващите, кандидатите за управляващи, от здравната каса, от полицията, от себе си. Може би има защо да сме недоволни. Държавата ни съвсем не е пример за подражание, но когато има нещо, от което си недоволен - пребори го, промени го, направи го по-добро. Но ние сме търпеливи и до колосални, разтърсващи мерки не се стига. Но мрънкането си е наш патент и никой не може да ни го отнеме.

С мрънкането си започваме от сутринта. На пожар, както се казва, излизаме от дома си и отиваме на работа, а децата на детска градина или училище. И започваме да псуваме, и да си късаме нервите. Многобройна колона от коли, справим се с нея и идва ред къде ще намерим място да паркираме. Ужас, ако е паднал и 10 см сняг, пак псуваме. Общината, фирмите за зимно поддържане, а че не са сменени летните гуми със зимни няма значение. После псуваме, за  да излезнем от мястото, защото някой е спрял, както му е кеф. Едни са против уличните кучета, други са им фенове. Изобщо псуваме се и нищо не се променя. На работата ангажименти, срокове, трябва обаче да се платят сметки или е дошло ред на вноската за заема, или пък е последният ден в който ако не платим тока ще ни  дръпнат шалтера. Ако решим да използваме обедната почивка и други също я ползват и пак опашки , и пак чакане. Царе сме да чакаме последният срок за нещо, не само за сметките за ток. Както се казва друго си е да ръсиш адреналин в последния момент.

 

Кръчми и социални мрежи

 

Имаме си кръчми и социални мрежи, където се плюят упорито всички институции, че не били направили това и това, че било мръсно, имало кучета, кошовете били препълнени,  изпочупени кошчета и пейки, съсипани спирки. И за всичко това не сме виновни ние, а управляващите. Най-лесно е така, друг да носи отговорност.

Двойствената природа на нашенци е направо очевадна. Едно говорят пред хората, друго вършат, когато са сами. В социалните мрежи и в кръчмите се изказват вещи по всички проблеми, дават акъли, дори си разменят, пишейки обидни реплики, за да покажат какви общественици са. Когато са на няколко ракии, като ги слушаш, можеш да съжалиш, че не са станали политици да ни оправят държавата и общината. Но ако сте били на една маса по време на тези дебати, след няколко питиета, на следващия ден положението е различно. Ако се срещнете те са тихи и кротки и все едно не сте били заедно предната вечер и все едно подобни разговори не са се водили.

Има още по-големи куриози. Познат те цака в коментари във фейса, обижда те, а като те срещне на улицата ти се усмихва все едно, че сте първи приятели и не се е водела словесна битка в мрежата. Раздвоение на личността или лицемерие?!

 

Планетата си почина, ние се озъбихме

 

Преди близо две години може би нямаше да повярваме, че един невидим вирус ще обърка всичко и ще промени тотално живота ни. В началото на извънредните положения в целия свят се появиха в социалната мрежа клипове как животните се разхождаха по празните улици и коментарите бяха, че планетата си почина от дейностите на хората. Само, че никой не подозираше, че след края на извънредното положение нищо няма да е същото. Сега всички виждаме какво се случва. Протести, ваксъри и антиваксъри,  агресия, хаос, бедност, несигурност дали няма да стане по-зле, защото при нас българите винаги става по-зле. Тотално сме разделени от Ковида, невидимият вирус обърна живота ни и го направи още по-сложен, труден и несигурен.

Разделени сме тотално, а и не виждаме изход. Предстоят и избори две в едно.

Повечето родопчани смятат, че те едва ли ще променят нещо и е възможно догодина в ранна пролет пак да гласуваме. В тази несигурност и борба за оцеляване, хората все повече разбират, че семейството е най-ценното нещо в живота им. Според тях смисъл на живота са децата, а за да осигуриш нормален живот на семейството си трябва да работиш в чужбина или на две работи, нещо което в Смолян е трудно да се случи.

 

Затова хората търсят варианти да си помогнат сами.

 

Мисия невъзможна е да чакаш държавата да ти осигури финансово благополучие и стабилност.  

Сега чакат Коледните и Новогодишните празници, за да се съберат всички на празничните трапези сред домашния уют и поне за малко да забравят или поне да не мислят за пандемията, безпаричието и страха от несигурността.

Една голяма част от хората се уповават на Бог, вярата им никой не може да отнеме. Тя им дава сили да продължат напред, да не психясват, а да имат надежда, че и това изпитание ще отмине.

И така животът продължава сред страх, двойственост, агресия, мизерия, несигурност, опора в семейството и вяра в Бог.  

Николай Михайлов, 24smolian.com

На снимките:

1-С ремонти или без, все недоволни

2-Невидимият вирус, който промени живота ни