Едно лято като за последно?! Милиони лева и евро оставени по плажовете…

24smolian.com/Темата/Общество

Ден след ден лятото са отдалечава, отстъпвайки място на топлата и мека есен. Все повече вниманието ще е насочено към тежките реалности, които ще поднесе и зимата. Инфлация, енергийна и очертаваща се политическа криза с всичките произтичащи от това последствия.

Лятото обаче бе завладяващо. Нашенци се отпуснаха сякаш всичко преждеизброено е далечна, паралелна действителност, която няма място в текущото битие. Забавляваха се по начин, по който само те си могат. Дали натрупаните спомени ще бъдат единствената топлина през зимата, все още е въпрос на бъдеще.

Засега са сувенирите на планината, пясъка и вълните…

 

Пълен резервоар, пълно сърце, изключен ум

 

Пълен резервоар. Джобът отънява, но сърцето бие лудо. 25 стотинки помощ от държавата на литър. Спомняш си онези думи на Зорба от романа на Казандзакис. Човек трябва да изключи ума си. Той е като сметачна машина. Само калкулира и пречи на сърцето да води съзнанието. А, какво му трябва на човек? Печени кестени, добро вино и шума на морето.

Нашенецът тръгна на път през летните месеци. Бензиностанциите бяха пълни. Нямаше място, чакаше се. Сякаш без пари е това гориво. Сякаш бягаме от война. Сякаш всичко ни е писнало и сърцето води, не разумът. Сякаш…

3,50 лева за литър към свободата. Мимолетната наслада на това да бъдем себе си…

 

Спим в колата, е и?!

 

Градът е задушлив. Той мрази лятно време собствените си хора. Прах, дупки, жега. Пържене на бавен огън. Няма вода. Поредната авария. Скапана работа. Гнусна, тежка, миризлива. Чантите са в багажника на автомобила и…

Хайде да тръгваме към морето, какво да правим повече тук?

Друго не трябва. Разумът е изключен, остава сърцето да води.

Тръгваме на може би последната почивка преди глобалните сътресения и кризи да ни лишат и от това.

Няма къде да спим, резервацията е едва от следващия ден?

На кого му пука. Тук сме, чрез сърцата си, заради любовта си, заради самите нас.

Изядени от комари, опъвайки крака върху таблото на автомобила.

На кого му пука.

Ние сме свободни…

 

Бирата е 5 евро, сянката – цял ден

 

Пет евро за бира. Малка бутилка в малък копнеж. Сянката обаче е цял ден.

Това е плажът в Гърция. Сянката „изневерява“, но пък пристига персоналът и започва да копае дупка, за да постави още един чадър. За да ти е кеф.

„В Бургас чадърът струва 1,20 лева на общинския плаж…“

Думи на летовник, избрал мазут и мутри.

Няма да спорим. Почивката е въпрос на вкус.

Летните медийни репортажи все занимаваха хората с цени, опашки, граници.

Граница няма, въпрос на избор.

 

Залезът

 

Фериботът гони залеза. Има нещо магнетично в него. Красиво, обвързващо. Той е винаги там, отвъд хоризонта и ти го преследваш, като отчаян опит да докажеш, че си жив.

Чайките искат храна, хората търсят красивото.

Фериботът пори вълните в помощ на всички. За сетивата им, за това да се почувстват по-иначе.

Мъж се е изтегнал на пейката и дремe като уморен юнга. Крясък на птица го сепва.

„Какво му трябва повече на човек…“, си спомняш думите на Алексис Зорбас.

Корабът пори вълните. Едни отиват, за да се впуснат в кръчмите на остров Тасос, други, за да си купят картина от местните майстори. Въпрос на сетива.

 

Избягвай „маскираните“…

 

Изглежда красива жена. Преценяш по очите. Те са дълбоки, но уплашени. Стои с маска и избягва хората. Налага се да минеш покрай нея по стълбите на ферибота. В един момент се дръпва рязко и сграбчва детето си, отдалечава се от теб. За миг си мислиш, че ще паднат през рампата. Толкова са стреснати от хората и „заразите“, които носят.

Става ти тъжно и жалко.

Тази красавица е тръгнала на море със семейството си, но не иска да доближава хора.

Може би пък се моли да корабокрушира фериботът и тя да се озове на някакъв остров без хора, без вируси, без зарази.

Кой кого трябва да избегне? Нормалните уплашените или обратното?

Няма, мила, този филм си е само твой. Като искаш да си на  кораб ще трябва да преглътнеш и човешкия фактор.

 

100 евро за 6 души

 

Кучето в хотела се казва Роси и е много готино. Гостоприемна е като собственика на мястото за настаняване. Души всички и се умилква, все да поеме бонус от мръвка.

Сградата гледа към гората, след нея е плажът. Всеки е паркирал някъде под дърветата. И…, ужас, няма нито един „орангутан“, който да изскочи напомпан и да иска пари за паркомясто. Няма.

Това е то. У дома всеки хапе, зад граница дори кучетата те приветстват.

Кръчмите в Гърция са пълни нощно време. „Нямаме персонал, не смогваме“, казва управител на заведение с маси на два метра от морето.

Една вечеря?

Октоподи, калмари, скариди, салати, узо на корем, мусака, пържоли, шишчета, гирос… 100 евро. Хлябът и водата не се включват в цената.

Вечеря за 6 души, която остава дори за опаковане за хотела.

Накрая те умоляват да те почерпят със сладолед. Няма къде да го поемеш.

Пък и кучето Роси не яде такива работи.

 

Телефоните, камионите, комисионните…

 

„Тук съм на едно прекрасно място. Много спокойно, хубаво, да. А какво става с този имот, каква ще е комисионната там…?“.

„Ще ти пратя камион, обяснявам ти. Сега какво, ами като нямаш обхват, отбий от пътя и тогава да говорим за цени…“.

Разговори по мобилния на плажа в Гърция от страна на нашенци. Потвърждение на съвременната приказка „Като сме в офиса мислим за почивка, на почивка мислим за работа“.

Телефонът се е превърнал отдавна в плажен аксесоар, оставил в миналото книгата. Я за служебни разговори, я за селфита, я за снимки на красиви места. Всеки е въоръжен, а най-много разговори май се правят на плажа. Как да има и във водата…

 

И над водата, и под водата…

 

Водата е кристална, гледките са чудни. Сурови и горещи хълмове, спокойна синя повърхност под тях. Две крайности. Времето сякаш е спряло в монотонността на това разбирателство между скали и вода.

Да плуваш с шнорхел в това кристално море, сред рибите, е откъсване от света. Забравяш за времето и то за теб. Минават часове, а желанието не секва. Знаят го дори и децата…

 

Гората от самотни чадъри и истинската гора край морето

 

Много драма, много нещо. Валяха едни снимки от празните плажове по южното Черноморие. Нацвъкани чадъри и шезлонги, по които няма никой. Сянката е скъпа. Времето е лошо. Може и Меркурий да е в цикъл. Що хората не искали?

Въпрос на вкус е. По едните плажове всичко е заето с печалбари, на гръцките свободната зона е докъдето ти стигне погледът. Километри. Дори с дървета, под които може да се настаниш. Ако бе в нашенско, сигурно щяха да са изсечени и да има многоетажни хотели. Или пък някой да иска пари и за сянката под тях.

Драма няма, има просто усещане за това как се развива туризъм.

Апропо, къде бяха „зелените“, „оранжевите“ и що де има цветове да реват когато родното се превръщаше в бетонен затвор?!

 

***

Отворени граници и без ковид условности. Едно по-различно и по-приятно лято. Дали Гърция, дали родното Черноморие, нашенци се забавляваха. Дали 3000 лева или 1600 евро за нормална почивка на семейство у дома или зад граница, няма особена разлика за джоба. Гледките са различни, усещането също. Едва ли може да се калкулира с точност, но нашенци профукаха милиони за лятната отпуска. Парите нямат значение, миговете са важни, те остават…

„Родопи voice“