Овцете и хората – вълна, мляко, месо

Жельо МИХОВ/24smolian.com/Общество

Сънувах стадото. Овцете се търкаха една о друга. Чанове. Очите им в мен. Пърхащите уши. Преживящите челюсти. И пак очите. В мен. Вечно така.

Пррр, и тръгват. Все след мен. Каквото и да направя, те ми имат вяра. Вървят и скланят глави.

Те са като нас. Същите като обществото. Целият елит, всички долни касти. Те са еднакви. Пърхат с уши и скланят глави. Вървят преживящи след пастира. Те се подчиняват безмълвно. Те нямат воля. Но носят блага. Вълна, мляко, месо.

И са готови да дадат всичко това, защото не осъзнават своята сила и своята важност.

Колко сходни са с хората!

Онези са същите. Постъпките им, умилението им, преклонението им.

Липсата на воля, сила, дух, ярост.

Овце…

 

След този сън

 

Това беше един сън, проникновение из дълбините на съзнанието. Част от истината за живот на пияния.

Мъж на средна възраст. Без дом, без семейство, изгубил всичко. Молещ се да го оставят да поспи на пейките. В офисите, по етажите в блоковете. Но все викат линейки.

Той не ще да става. Застане ли на два крака, винаги в главата му влиза мисълта за една нищожност. Той е в черупка, като орех. Толкова малък се и чувства. Изправен е по-дребен от всички.

Той е това, заради което отвръщат глави.

А всъщност мисли, смята, вярва в:

 

Утайката

 

„Бях като тези хора. Сега не съм. Плащах, трудих се, обичах, радвах, страдах.

И ми омръзна от всичко. Намразих себе си. Огледалото с моя образ.

Те ме смятат за алкохолика, който няма мисъл.

Аз съм по-умен от тях всички, взети заедно. Защото осъзнах нещата, за които те се блъскат, трошат и пак не разбират.

Те са прости.

Но никой не разбра мен.

Аз потърсих себе си в бутилката.

Тя отговор няма да даде.

Тя ще ме удави, бавно, методично, сигурно.

Тя е един кладенец на нищетата и търсенето.

Намиране няма.

Само утайка“.

 

Пак заспах

 

Има насилие. Има радост. Има болка, сълзи.

„Колко да се преживява едно и също? Всичко се повтаря, защото хората си останаха същите. Дали от пещерите, дали с телефони с шайба, дали със смартфони. Няма значение, няма и смисъл. Дежа вю.

Страстите, трепетите в душите, сърцата, алчният поглед в очите, искрицата на джоба-няма промяна.

Аз заспах и не исках да се събуждам в този свят на насилие.

Потреперих от ритника. Хващане за рамото. Разтърсване. Вик. Удар. Плюнки из устата. Гневни погледи.

Обществото искаше да се събудя от единия кошмар в другия.

Алтернатива никаква.

А сънувах и красиво небе, спокойно море, топли думи.

Тях ги няма сега.

Аз съм буден.

Отритнат, мразен, злепоставящ утопията на едно погубено общество…