Поколение в панелки: Пот, кръв, юмруци – детство на паркинга

Жельо МИХОВ/24smolian.com/Общество

Потта се стича по лицето. Вадички като придошла река, която иска да погълне всичко. Момчето бърше с ръка и близва с уста, сякаш да почувства солта. Тя да го върне към мига. Да го тресне, да забрави за умората. Ушите му бучат. Сърцето тупти и ще разкъса плътта, за да излезе.

Всички крещят. Не ги чува. Викове, пляскане, псувни – всичко е спряло. Времето също. Една капка си намира път, преодолява веждата и влиза в окото. Солта пари. Няма време. Засилва се и рита топката…

Гол. Дузпата е изпълнена. Шут с ляв крак. Премерен. Окото е свито. Гадната пот. Но вижда как топката се блъска в камъка, който служи за греда, и влиза във вратата.

Радостта е неописуема. Момчето скача върху… капака на един от автомобилите, паркиран встрани.

 

***

 

Минаха години.

Това е спомен.

От едно игрище, което всъщност е паркинг. Колите се броят на пръсти. Спрени са по краищата, за да не пречат на децата да играят футбол. Бетонът е очертан с боя. Като истински футболен терен. Не може да побере всички желаещи да ритат. Класират се само най-добрите. Останалите чакат своя миг, за да влязат. Обикновено, когато някое от момчетата се пребие на бетона.

 

Това са спомените на един квартал

 

Минали, вече далечни. Когато градините край реката под блоковете бяха повече от сградите и автомобилите. Когато децата газиха във водата или правеха зулуми на градинарите. Обикновено свързани с присвояване на медната тел, опасваща зле скалъпените огради. За да се върнат на вторични и с парите се купи нова топка.

Времена, в които нямаше интернет, кабелна, телефоните бяха с копчета, част от които хлътваха беезвъзвратно след определена употреба. Две програми по телевизиите. Мачове – рядкост, с елементи на събитие, предизвикващо празнични чувства.

Квартал, в който млади семейства се бяха преселили. Блоковете миришеха на ново. Апартаменти още не бяха усещали присъствието на хора. И въпреки това, навсякъде шумеше, бучеше, нестихващ кошер. Пълно с деца…

 

30 души

 

„Около 30 души израснахме на този паркинг. Това е някак си, сакрално място. Плочите помнят крачките ни, мачовете, крясъците, побоищата, прегръдките, всичко, което днес не може да се види дори по телевизията, по телефоните. Това бяха истинските сблъсъци и съграждане на личности. Не вируалната реалност на съвремието. Не можеха да ни приберат. Нямаше мобилни, а викове от терасите. Ама, не си чул. Прожектор от покрива на единия блок осветяваше паркинга. Комшия го беше сложил, за да бди срещу апаши над камиона му, паркиран в края. Най-доброто - футбол на осветление. Прибирахме се мръсни, потни, ядосани, радостни. По стълбите на новите кооперации, във входовете, миришещи на ново“, спомня си един мъж, пораснал в онова време.

 

Квартал

 

Такъв квартал има във всеки град в страната. Новият, за младите, както искате го наричайте. Новата надежда, устройство за идваща генерация и прочие.

Цяло едно поколение бе изгледано в подобни панелни гиганти. И то растеше здраво, борбено, срещайки живота очи в очи.

Капеща пот, плюнки, кръв, раздрани фланелки, загуби, разочарования, радости, любов, мазета, река, градини, юмруци, целувки. Кварталът отпечатваше всичко по най-болезнен начин. И съграждаше личности.

Сега дисплеят гради… кекави реплики на родителите.

 

Под моста

 

Промяната винаги започва под моста. Там, където е най-осезаема и най-невидима. Спрейове, графити, цигари, секс. Под моста над реката вече нямаше готовите да нагазят във водата деца. Имаше младежи, които газеха друго. Всичко из пътя си. И нямаше прошка.

След здрач дори прожекторът не спасяваше. Освен, ако не си в собствената махала, с хората, раснали с теб. Сблъсъци и неизбежни сражения.

Кабелната бе навлязла, грамадните мобилни телефони, висящи по анцузи, демонстрацията на превъзходство с ментетата от глава до пети. Чалга до дупка и кръв в устите. Удрящият първи бе първи по право. Друго нямаше. Танцьорки в евтини кръчми, евтини момичета на улицата, евтини страсти, препикани мазета.

Миризмите в новите блокове се промениха.

 

Промяната

 

Тя стартира след като поколението, отгледано в новите блокове на новия квартал, се пръсна. Навред. Из всяка точка на планетата. Като изритано, като благословено, като заклето да търси по-доброто бъдеще. Сякаш бе израсло в пъкъла на своите родители.

Започна масовото презастрояване. Нови блокове край тези, в които се чуваха само детските крясъци. Никнеха върху всяка зелена площ. Блок до блок, отзад, отпред, между тях още три. Как да има и върху покривите на старите. Изграждани и прокълнати с тишината. Разпродадени, но празни, пусти жилища. Тъмни джамове вечерно време.

Мракът винаги показва истината.

 

Пустош.

 

На паркингите вече няма място за деца. Деца и няма. Пълно е с автомобили. По тях, по улиците, по тротоарите, по тревите, пред входовете. Но хора няма. Дори вечер не е опасно. Защото няма кой да те напсува. Хората ги няма.

Некролози по дърветата. На тези, които отгледаха поколението от новите панелки, което се превърна в бегълци. Стари и уморени физиономии. Клюмнали глави, грохнали от живота. Впианчени погледи, тъжни. Въздишащи. Родителите на децата, които бяха изгледани там, а сега ги няма. И не искат да се върнат. Напуснали, завинаги.

Апартаментите сменят собствениците.

 

Миналото на две поколения е с цена от около 600-800 евро на квадратен метър.

 

Спомените вървят заедно със стените. Новите не могат да ги разчетат. И не им дреме. Идват от нейде, купуват и пак заминават.

Не се познават, не се поздравяват.

Всичко се продава. И нищо няма значение.

Остават само спомените.

И некролозите по дърветата…

 

***

 

Една капка си намира път, преодолява веждата и влиза в окото. Солта пари. Няма време. Засилва се и рита топката…