Полит пръ*нята е ухание на успех

Бяла роза, порно, далавери - бир парче американ джаз

24smolian.com/Общество

Мазе в панелка. В него се таи цялата история на Прехода. Дори и още по-подир. Сврял се е далечен полъх от миналото. Вдишван и издишван. И няма желание за раздяла с това носталгично издихание.

Панелка и мазе. Спомени по стените.

И те отговарят на много въпроси. И на най-главния. Защо тъй се формира нашето настояще.

 

Какво казва избата…

 

„Бяла роза ще закича…“ на баща ми на „Москвича“.

Някаква соц прелест струи.

Бойко Борисов маха на другаря Йосиф Сталин. След дълго разтриване ушите на Тодор Живков – той е уморен. Над главата на Генералисимус (единствен другарят Джугашвили е бил с такава) се върти някакво треторазрядно соц порно.

Славка Калчева праща целувки, но на фона на… джаз музика.

И всичко това не е кошмарен сън на нашенец. То е като стая на тайните, на спомените, на някакво шантаво минало.

Просто мазето на нашенец.

До плакатите има стар касетофон. На него магнитчета с флаговете на България, Турция, ЕС, САЩ… От който, ако се пусне нощна ретро станция, сякаш ще прозвучи гласът на водещия „Дзън, йерми час, бу гече бир парче американ джаз…“.

 

***

Избата на спомените. В такива времена живеем, че дори това звучи по-нормално. Защото останалото си е пълна психиатрия.

И всичко, взето, омесено, намачкано, създава продуктът, който имаме към момента.

За него иде реч…

 

***

 

Пристига пуфтящ. Вратовръзката го стяга, пот по челото, очите ще изскочат.

Но е твърдо решен.

Вдига пръст и сякаш се представя в съзнанието си като един Спартак, дошъл да вдигне робите на бунт.

Размахва показалец и казва: „Ще ги попилеем. Наше е всичко! Ще видят те! Вие бъдете на страната на силата. Нашата! Вече ние ще управляваме“.

Залата с 15 души започва да се движи. Хората се споглеждат, смутени са.

От де пък това самочувствие?!

Виждали са всякакви парашутисти, които все щяха да борят, трепят, колят наред, ама после…, не смеят да доближат региона на 30 километра.

Кратък преразказ на партийна среща в Родопите. Така стават тези работи, а после…

 

Село, офис, пачки

 

Влезе в офиса и се изпърдя мощно. Вдиша с пълни ноздри и си рече: Бахти миризмата на шеф!

„Така се раждат легендите!“, си помисли.

Вдиша и издиша, за да се убеди изцяло, че е истина.

Спомни си миналото. Село, хиляди напъни за държавната работа. С толкова зор една тъпа длъжност.

Ама…

Неговата рода бе на власт. Измъкнаха го от чиновническата смрад и го пратиха тук – в собствената пръдня. Не, изгони тази мисъл и изпусна пак въздух. Отвори прозореца, да се отмирише.

Не, сега е друго. Обществени поръчки валят като пролетен дъжд. Пачки като градушка. Не смогва да брои. Отчита, където трябва и всичко е наред. Разпери ръце, идеше му да полети през джама.

Толкова пара, само чрез родата във властта! Търгове-мъргове, все печелеше. Няма конкуренция. Лиже и снася, но няма как. Пак брои и бута в задния. Влизаше в администрацията като страшилище, можеше да уволни всеки!

Има за всичко – жилища, вили, коли, любовници. Жената мълчи, децата наперени в даскалото. Той е на върха.

Пак се напъна и пръцна. „Бах` тоя дюнер!“, си рече.

 

„Мо`а да одя до Дубай през ден да вечерям!“

 

Не се харесваше много, но пък смяташе, че усмивката й може да пленява. Огледа задника си в огледалото. Не се почувства добре, ама марковите дрешки й лепеха като на риалити звезда.

Кеф й беше!

Защото помнеше откъде тръгнаха. Добре че бе мъжът й. И той окъсан, но случи на роднини.

Първо направи пари с една „баничарка“. Трябваше да подменя изгорели улични лампи. Обикаляше, ама общинска пара.

После дойде другото. Много обществени поръчки, строителство, ремонт, милиони отгоре.

Тя, една чиновничка. Трябваше само да се усмихва и пляска на когото трябва.

Смешна заплата. Пък тя не се сдържаше и го казваше на колежките „Тук съм заради скуката. Мо`а да одя до Дубай през ден да вечерям и на другия ден на работа!“. Пари като вестници.  Ех, че кеф! Като видеше на съпруга благодетеля и пляскаше дори с уши.

Че, ако не е той - времената на лампите се връщаха…

 

Я надуй дудука…

 

Влезе в кабинета на новия кмет. Покланяше се ниско. Предлагаше услугите си. Искаше да му помага, срещу скромна сума.

Бившият шофьор и настоящ първи в общината, го изгледа с пренебрежителна усмивка. Ама, беше нов в занаята.

-Ще те науча как да се обличаш, как да се държиш в обществото, как да ползваш вилица и нож…-редеше ихтибараджията.

„Тоя па, аз идвам от колхоза, ама да не съм ял с ръце от елака досега?“, си помисли новият управник.

История отпреди десетилетия.

Понастоящем кметът е вече бивш. Но се води един от най-богатите в региона.

Бившият все още се натиска за власт.

Натегачи за „дудуци“ пък колкото щеш…

Родна картина.

 

***

Пак към онова шантаво мазе. Облепено, овехтяло. С много няма музика в него. Пожълтяла и увехнала.

Остава да удари 20-ия час и да прогърми едно парче „американ джаз“. Което бавно да премине в тежък блус на настоящето.

Полет през годините на Прехода. Едни искаха да са негри в Алабама, после се оказаха кучета от крайния квартал, а трети…

Полит пръднята е ухание на успех.

Всяка прилика с действителни лица и събития е напълно случайна

„Родопи voice“