„Hugo Boss”, ама с кофти бос! Родопите шият Made in Europe, заплатите азиатски

Патронът е грък, не-холандец, всъщност е турчин, ама май с арменски корени… За тях няма никакво значение, те са работнички в шивашките цехове и положението им е едно и също. Шефовете са различни, инвестиционната им цел е ясна, а резултатите вече не будят възхищение, а злощастна усмивка, че „без тях още по-тежко". Родопите си я карат все така. Ще преодолеят поредната от тежките си зими, ще се топлят с мисълта за по-добрата пролет, ще превиват гръб под палещото слънце из просторните ниви по време на тягостното лято. Година подир година, бод след бод везат паното на трудния си живот, посочва в своя статия преди няколко години ежедневникът „24х7 Родопи”.

Положението все още е същото, като дори е обект на интерес от страна на германски медии.

Шивашкото производство в България е Made in Europe, но изобщо не е по-хуманно, отколкото в Азия, пише германският „Ди Цайт”.

 В началото на статията авторката Каролин Ванбек разказва за фабриката „Пирин-Текс“ край Гоце Делчев, където 2000 работници на две смени шият, гладят, почистват и опаковат продукция за известни марки като „Хуго Бос“. Оттам всяка седмица потеглят около 12 000 готови облекла, предимно за Германия. „Тази фабрика едва ли щеше да я има, ако заплатите в България не бяха сред най-ниските в ЕС“, констатира авторката, цитирана от „Дойче Веле“. По-нататък в статията четем: „Изненадващо е колко много международни производители на дрехи са избрали България. Независимо дали става дума H&M, „Адидас“, „Хуго Бос“ или „Бърбъри“ – редица международни модни концерни произвеждат продуктите си в еврочленката България. „В сравнение с разходите за живот, заплатите са дори по-ниски, отколкото в Азия“, казва Бетина Музиолек от Clean Clothes Campaign (CCC), неправителствена организация, която се бори за по-добри условия на труд в текстилната промишленост по цял свят. Започваш в 8, но не знаеш кога ще си тръгнеш. Авторката посочва, че повечето работници в българската текстилна индустрия остават на минималната работна заплата от 260 евро и уточнява: „А разходите за живот в България са само два пъти по-ниски от тези в Германия. Някои стоки в България са дори по-скъпи. Дискаунтърът „Лидъл" има филиал в Гоце Делчев. Там килограм

банани струва 1,22 евро, а пакетче масло 2,80 евро – повече, отколкото в Германия.

24rodopi.com ви предлага една най-обикновена история, същата, която ежедневно сте чували от комшийката, братовчедката, продавачката с тефтера с вересии в ръка. Тя не учудва никого, просто е част от живота в Родопите.

„Алармата се включва в 5,00 сутринта. Трябва да се подготвя, за да не изпусна буса, който ни кара до цеха. Започваме работа по-късно, но ми отнема време да си приготвя сандвичи за обяд, правя и допълнително кафе за почивките в службата. Не, че там няма. Има всичко, но когато се трудиш за 300-400 лева чисто по-добре да спестиш от излишни харчове. На други хора може да им се стори смешно, но с подобни заплати се научаваш да цениш и 30-те стотинки, които пускаш в апарата за кафе. Разсъждаваме като пенсионери, дори 20 години преди да дойдем на техния хал. То я станем, я не.

Товарим се в буса и денят приключва след… като отново се натоварим в него. Работното време е разтегливо понятие и никога не знаем със сигурност колко ще продължи. Някои сме прави през цялото време. Накрая краката пулсират, отекли, а движенията са като на машините. Ако седнеш, имаш чувството, че изправянето ще е немислимо. Работим на норма, която за деня знаят само бригадирите. „Ще бачкаме извънредно, шефът е рекъл „Няма да мърдате, докато не приключите, ако ще и глоби да плащам". Такива неща се носят понякога сред работниците. Не се знае, дали патронът наистина така е казал или това е приумица на някой бригадир, но сме се трудили много пъти извънредно-до 9 или 10,30 часа вечерта. Не получаваме фиш за заплатата. Никой не знае плаща ли се извънредния труд, никъде не го пише-подписваме се и вземаме парите, а те не мърдат нагоре. Иначе патрона са го глобявали. За липса на трудови договори, за работници под 18 години, за извънреден труд и работа по време на официални празници. Е?

Плаща си и всичко продължава постарому.

Глобите ли са малки или той е свръхбогат, няма значение защото така или иначе нашето с нищо не се променя. Ние не искаме да почиваме дълго, нямаме против да работим и събота, и неделя, както много пъти се е налагало, просто всичко да е заплатено. Не както в Европа, знаем, че е невъзможно това в България. Но и цялата тази работа не заслужава мизерните си пари. С тях никой не може да живее нормално.

Вечно сме в заеми, записани в магазините.

Поне в кварталните бакалии се знаем и хората влизат в положение. Тази заплата стига единствено за сметките. Някои от тях се натрупват с месеци. Плаща се само това, за което не могат да те изключат веднага. Всеки месец е като томбола. Чакаме добрия жребий да ни се плати в края на месеца без да се закъснява, което също е голям късмет. После пак на лотариен принцип се плащат сметки. Печелят винаги най-неотложните. Разболееш ли се и нямаш ли кой вкъщи да ти помогне-целият план се проваля. Бюджетът се продънва. Във фирмата дават и купони за храна за определени магазини. Ако си бил в болнични, оставаш без тях. Не ти се приспадат за дните когато си боледувал-3-4 да речем, а ги спират за целия месец. На въпроса „Защо?", се отговаря с: „Къде пише, че трябва да вземате купони за храна, как ще го докажете?". Доколкото знам върху сумата за тях не се плаща данък, но ето-дават се като висше благоволение, но на „здравите".

Много от работниците вземат под минималната заплата, но договорите им не се подновяват.

Никой не вярва на това, което се казва по телевизията, хората съдят по дереджето си. Трудно е, борим се. Сигурно на 40 процента от жените във фирмата мъжете им са зад граница. Това ги спасява-месечните преводи от чужбина. Тук са само заради стажа и пак да има отнякъде нещо. Ако имаха възможност, щяха да грабнат децата и те да бягат далеч. Никой не би останал, никой. Цехът съществува защото има такива като нас, готови на всичко за нищо. Годинките си минават, започва възрастта да тежи и все по-трудно се крепи вярата, че нещо може да се промени. Съдбата ни е такава. В Родопите мечтите изглежда не се сбъдват, с или без упоритост. Накрая пак се качваме каталясали в буса. Не е пригоден за толкова много хора-дори на прибиране се стои прав. У дома магията на оцеляването продължава-как да сготвиш нещо от почти нищо? Така до следващия звън на алармата в 5,00".

24smolian.com