Крачка напред с взор назад: Милеем за… комунизма!

Всички дървета са с еднакво оформени корони по пешеходната част на централния булевард „България” в Кърджали. Няма и хартийка по земята. Алеите в парковете са „излизани”. Градът е чист и зелен. В средата на 80-те години на миналия век кипи усилено строителство за довършване на най-новия квартал отвъд Арда-„Възрожденци”…

Една разходка в миналото.

Преборени са над 30 години. Поделението на брега на реката вече не съществува. Върху него е стъпил гордо огромният парк „Арпезос-Север”. Доста време ще е нужно на фиданките да станат горди дървета и да превърнат централната градска част на Кърджали в „зелена зона”. Въпреки това, тя продължава да се развива с амбициозни темпове.

За отрицателно време след завършването на всеки етап започва разрухата. Пейки, маси, беседки, стълбове за улично осветление, ел.табла-всичко е мишена на вандалите, на новите кърджалийци, на поколението на прехода в малкия град. Надписите със спрей по стените на съоръженията в парка са автографите на съвременните хуни. Няма средство за справяне с непреходната простотия на продуктите на прехода. Къртят се плочки, свалят се стълбове, защото…, защото е просто въпрос вкус. Извратен. Обръщат се контейнери за смет, отпадъците се разпиляват-завършек на поредната безумна нощ из баровете на града. По улиците се изхвърлят стари автомобилни гуми, торби с отпадъци летят направо от терасите, закачайки се по клоните на последната, отчаяна растителност в „новия” квартал „Възрожденци”. Този, който трябваше да отгледа поколението на соц размаха на промишлеността. Отгледа друго.

А „Възрожденци” се разраства! Кварталът се е превърнал в строителна площадка. Навред се копае и се вдига поредната жилищна кооперация. Блок до блок, тераса срещу тераса, прани гащи срещу прани гащи, на ръка разстояние.

Минало срещу настояще.

Преходът от другари към дрогари

Другарите са вече в миналото. Другарките, които ходиха на шопинг в Дома на книгата отстъпиха място на „плеймейтките” от баирите, които позират с телефони в ръка където им падне, защото новият Дом на културата е в социалните мрежи. Предизвикателствата на съвремието вече не окончават с лозунгите за новата петилетка в завода. Предприятието, ако не е в миналото, то дава евтини стимули. Пазарът на плът обаче е в апогея си, възродил най-старата сделка в света-секс срещу храна.

Какво прави един ученик след като си изяде кроасана? Използва опаковката, за да си завие прилежно тревата. После пък му четат присъдата „обществено порицание” пред останалите в школото. След което мигом става „генгста звездата” в очите им. До следващия път. Карай, когато пък не е на кеф винаги може да зарита контейнерите на улицата. Пък като хване спрея, за да шари послания по сгради-то лирика, то драма, то е…

Знаете ли кои са Иван Колев и Стефан Славчев?

Единият от тях е носил 8-метрова метална релса, тежаща около 150 килограма, на рамо. Сам. На 200-300 метра в мината.

Снимки на двамата са били поставени на входа на рудник „Звездел”. Герои на социалистическия труд…

Отминалата слава на труда

В момента от таблото на „славата” са останали само рамките. Сградите са призрачни, бетонни гиганти на славното минало, когато бригадите в рудника са били над 20. 930 души са влизали ежедневно под земята. Голяма част от миньорите са били жители на селата в района. 55 години рудникът е осигурявал поминък за хората, висок стандарт на живот. В близкото село Звездел дори са построени блокове за учители, чиито жилища да станат дом за преподавателите в местното школо, пълно с ученици…

Рудникът прекратява окончателно своята дейност през 2005 година. Селото намалява наполовина. Останали са само възрастните хора и… спомените.

Живот в мината и извън нея

„Милеем за комунизма! Това е истината. За всеки имаше хляб, за всеки имаше работа. Имаше доволни хора, щастливи. Сега живот ли е?”, споделя Фикри. Жителят на Звездел е прекарал 25 години в мината. Децата му са в Истанбул. Внуците също. Той не иска да бъде там. „Този град задушава. Той е опасен. Тук ми е най-добре. Спокойно, чист въздух. Живеем си двамата с бабата. Но хората ги няма. Понякога вървиш по улицата и няма с кого да си кажеш дума. Все едно гръм е паднал. А хората са си по къщите. Свити, гледат телевизия. Деца няма да те радват”, споделя Фикри. Казва, че получава тавана на пенсията-946 лева.

Но не е доволен, милее за старото.

Бъдеще в минало време

„Демокрацията май ни излъга. Има нещо такова. Всеки с наведена глава. Сега един пазач взема 500 лева и за нищо не стигат. Преди заплатите бяха 80-100 лева и стигаха за всичко. Имаше миньори, които си докарваха по много големи заплати.

Сега се живее трудно. Имам син в Германия. Праща по малко евро. Преди работеше тук. Хване се на едно, на друго, и накрая замина”, казва 63-годишният Мехмед. Пазач е на затворения рудник. Охранява сградите, празния взривен склад. Пази ги, за да не бъдат окончателно опоскани, но не от времето.

Мехмед има мечти. По-скоро една. Старото време да се върне. Една мечта за бъдещето в минало време.

„Кебапче за 15 стотинки. Хлябът бе 18, през 70-те години зареждахме бензин за 26 стотинки за литър, нафтата за горене бе 8 стотинки. Плащахме по 3-5 лева ток. Кое време е по-добро, сегашното ли? Парите стигаха за всичко, а сега има всичко, но парите не стигат. Младите теглят заеми, влизат в дългове, стресът ги мори. Животът е ужасен”, казва кърджалиец, прекарал две трети от живота си в „онова време”. Мнението му се споделя от всички негови набори, независимо от етническата принадлежност, а когато говорят за едно време обикновено завършекът на сравнителния анализ е с: „Жалко, че не сте живели по-дълго тогава, за да видите разликите”.

Жельо МИХОВ,24smolian.com

На снимките:

-Парковете и зеленият квартал

- Блок до блок в Кърджали

-Затвореният рудник