Пред самото бесило Васил Левски се изправил и тихо запял "Не пей, славейо, спри, имам време..."

 
Да си спомним какво е написал Дядо Вазов в „Епопея на забравените“:

Миралай Тефик бей, по ориенталски мъдър, усещал накъде върви съдебният процес, но и виждал как достойно, по мъжки се държи подсъдимият. И сърцето му се изпълвало с уважение към него. В тези мигове на тежък двубой той забравял, че с българина са непримирими врагове и усещал, че иска да му помогне. След всеки разпит миралаят разбирал, че Левски е готов да приеме смъртта и няма за нищо на света нито да се откупи, нито да се предаде. Затова, признавайки собственото си поражение, възкликнал пред своя помощник Орхан бей: "И аз, ако не бях турчин и ако не бях миралай, щях да тръгна след този човек!"

Уплашен, Орхан бей го прекъснал: "Луд ли си, Тефик бей? Дирите на този човек свършват до бесилото!"

Тогава миралаят изрекъл пророчески думи: "Не - започват от бесилото! Ние с тебе живеем, за да умрем, а този мъж умира, за да живее!"

***                                     

По стечение на обстоятелствата народната певица Петкана Хъшова от софийското село Лозен станла свидетел на обесването на Левски. Нейният разказ е записан от фолклористката и музиковедка Райна Костенцева и отпечатан в нейната книга "Моят роден край София". Тя е дъщеря на възрожденския книжар Михаил Костенцев - съратник на Левски. Завършила е музикалното си образование в Женева и станала професор. Владеела три езика. Общувала е с Яворов, Гео Милев, Пенчо Славейков и други ерудити от онова време.

През 1943 г. тя записва разговора си с баба Петкана, която тогава вече е 90-годишна, но била с ясно съзнание и бистър ум. Като момиче Петкана била красива, природно интелигентна. Препоръчана била за слугиня на турски големец. Станала бавачка на двамата му сина - 5- и 6-годишни. През 1873 г. била на 20 години. В деня на екзекуцията на Левски беят поръчал на бавачката Петкана да се пременят тя и децата с нови дрехи и да отидат да гледат как "ще бесят гяурина Васил Левски, дето искал да свали султана и той да стане цар на гяурите". Всички се запътили към бесилката, където се бил събрал много народ. Петкана с децата на бея настанили най-отпред, при турските първенци, та да гледат и чуват добре.

Пред изповедника си отец Тодор Васил Левски казал: "В младините си бях йеродякон Игнатий. Напуснах службата в съзнание, че бях повикан да изпълнявам друга, по-належаща, по-висока и по-свещена служба към поробеното отечество, която... дано..." 

Сълза се отронила от очите му и той помолил свещеника да се помоли Богу за йеродякон Игнатий.

Пред самото бесило Васил Левски се изправил и тихо запял турска песен. Тази песен останала в главата на Петкана и тя казала, че ще я носи и в гроба си. И запяла отново песента. Райна Костенцева се усъмнила, но бабата казала, че вижда случката като ден днешен. В песента се казвало на славея да не пее повече, да не го буди, защото няма за къде вече да бърза.

В превод на български песента звучала така:

Сега почувствах сърцето си,

черни кърви капят.

Не пей, славейо, имам време.

Нямам майка, баща,

не пей, славейо,

спри, имам време...

Васил Иванов Кунчев е най-високата мярка за устрем към свободата, доброта, моралност и етичност в нашата история. Единствената разлика между Дякона и Христос е тази, че гробът господен е известен, а гробът на Дякона още го търсим...

От Фрог нюз

Казват, че убийците винаги се връщат на местопрестъплението. Вика ги духът на жертвата, която са погубили. Случаят с палача на Васил Левски е далеч по-драстичен. Иванчо Хаджипенчович не само се навърта около мястото на бесилката, но вдига къща само на 150 метра от него. И там почива.

Иванчо е роден през 1822 г. в Русчук. Учи право в Париж, връща се и начева бляскава кариера. Валията на Дунавския вилает Митхад паша му възлага асимилаторската политика. Идеята е да се открият смесени турско-български училища, които лека-полека да претопят българщината. Иванчо старателно заляга над проекта.

Усърдието на Хаджипенчович стига до ушите на самия падишах. През 1868 г. той е извикан в Цариград, назначен е в имперския Държавен съвет и във Върховния съд. На гърдите му светва първото османско отличие. “Хаджи Иванчо ефенди Пенчович, член от Държавния съвет, прие нишан Меджидие, трети клас”, съобщава в. “Турция”.

С времето декорациите се множат и Христо Ботев го нарича “обершпион, накачен с всякакви ордени и храчки”.

През 1872 г. Иванчо пише донос до великия везир Махмуд Недим паша. Документът е пространно изложение за съществуването на тайна революционна организация сред българите. С този текст той има решаващ принос в залавянето на Васил Левски. Сега обаче наградата не е орден, а високата чест лично да осъди Апостола на свободата и неговите сподвижници.

Заедно със Саиб паша и Шакир бей Иванчо е командирован в София. Двата феса си нямат хабер от правораздаване и разчитат на него да изпедепса присъдите с французка перфидност и ориенталска жестокост.

Процесът започва на 9 декември в софийския конак. Десетки комити са изправени пред трибунала. Иванчо топи перо и парафира присъда след присъда. Той се подписва само с Иванчо – без фамилията, защото всички познават лицето, декорирано с ордени и храчки.

На 14 декември 1872 г. е издадена смъртната присъда на Димитър Общи. Нашият юрист стиска перодръжката и полага лаконичното Иванчо. На 14 януари 1873 г. и Васил Левски е пратен на бесилото. След като надълго и нашироко са разказани деянията на Апостола, под личната редакция на Иванчо излиза следният текст:

“Понеже всичко гореизложено е установено с положителност, то на основание изричното повеление на чл. 55, ал. 1, чл. чл. 56, 66 и ал. 2 на чл. 174, реши се: споменатият Дякон Левски да бъде осъден на смърт чрез обесване.”

“Няма по-окумуш за депутатин от наш Иванчо!”, възкликват след Освобождението русчуклии. И го избират за народен представител в Учредителното събрание. През 1879 г. душегубецът сменя феса с калпак, маха турските ордени от сетрето си и хваща файтон за Търново.

Тук намества достолепната си снага в бившия турски конак, където заседава събранието. Иванчо усеща нещо особено да витае във въздуха. Това е духът на Левски. След залавянето той е разпитан първо тъкмо в този конак.

Сетне Иванчо е член на Държавния съвет и на Върховния съд на Княжество България. Точно както по време на игото! Левски продължава да го тормози от отвъдното. Палачът вдига къща в комшулука край бесилото, където днес е паметникът на Апостола. Смъртта го прибира на 25 март 1894 г.

От „Опознай България“

24smolian.com