Мост през епохи: От канабис до подправки

Тишина, красота и мисли в минало време. Изпълващи съзнанието по време на пътя през Родопите.

Път обаче няма. Върви се през релси, които прорязват могъщи скали. Вият се над язовир „Студен кладенец”. Влакът скоро няма да ги натисне със смелостта си. Той е като турист. Рядко събиращ кураж да премине над дивия склон към водите на язовира. Ще профучи и отново ще налегне тишина. Преди да навлезе в разцепената скала, ще спре. За да остави малцината на спирката към Лисиците. Вехтата малка гаричка е рухнала. До нея се кипри малка чакалня с пейка и натрупани съчки вътре. На метри от тях тоалетната не е побутната от времето. Спирка, след която пътят се вие през гората докато излезе на най-дългия висящ мост в страната. 260 –метровото съоръжение пресича язовира, за да отведе към село Лисиците. Единственият път към цивилизацията на 35-те негови жители. Но на книга. Далеч по-малко са.

 

Мостът, свързващ две епохи

 Селото, което един мост свързва със света и отваря към света.

Стотици туристи от цялата страна вече имат в семейните албуми снимки от моста над язовира. Висящото чудо към края на Родината. Посещават забравеното село в Източните Родопи, за да се щракнат за спомен. На фона на водата, назъбените скали по брега на язовира, кравите, малцината местни.

Те пък опънаха сергии. Продават екопродукти от градините. Тиквички, картофи, подправки, билки за чай. Радват се. Като малки деца на новодошлите. Последните пък купуват. Най-дребният бизнес в страната. В страната на толкова „малките“ хора, че ако не бе 260-метровия мост, едва ли някой щеше да надзърне в очите им. В които е цялата вселена на Родината. На бита, на епохата, която отмина, но в хаоса на здравословните тегоби, всеки иска късче от нея.

 

Рухналото минало

 Улици не съществуват в Лисиците, в чисто урбанистичен смисъл. Окаляни сокаци с пресни изпражнения на добитък, стеснени от разрушаващите се каменни дувари край тях. Огромна част от къщите са в руини. Дървени вратички на старите долапи в каменните стени са полюшвани от вятъра. Приютили в себе си прастари стъклени бутилки. С течност. На неопределен брой години. От други се виждат само основите. Като жалки остатъци от крепостни стени. Мъх е пропълзял по камъните, сливайки ги в общата картина на едно рухнало минало.

 

Елакът, „Bu cesme” и Петолъчката

 В селото има три чешми. От три епохи. Над едната „грее” петолъчка. Встрани се кипрят чукове. Соцът в два чучура. Има и ръчна помпа. Да задейства трети. На броени метри е и най-старата. В идеалния център на селото. Връща век назад. С дългия елак-и за пране, и за водопой на добитъка. По-нагоре е най-новата. Направена е в памет на покойници. С надпис на турски.

Чешми за хората в селото на добитъка.

 

Мъртвите са повече от живите

 В края на малкото село има горичка. Осеяна с гробове. Край дърветата има паметни плочи, без имена. Стари островърхи камъни навред. Заменени на две места с мраморни плочи, отново без имена. Някои паднали с времето. Гората на покойниците. След нея е новото гробище. С десетки плочи. На хората от миналото, които са в пъти повече от живите в настоящето.

Отново минават крави. Добитъкът е навсякъде.

 

Алтернативното земеделие

 На пръсти се броят градинките, които още са галени от човешка ръка. Но лехите са обработени ювелирно. С мерак, с обич към земята. От хората, които са останали да живеят все още тук, на края на света, битувайки в една отминала епоха…

Преди години Лисиците се прочу. С алтернативно земеделие. Плантации за канабис бяха открити в землището на малкото населено място. Обгрижвани, добили подобаваща реколта. Стръкове марихуана бяха изтръгнати, а млад мъж бе пратен в затвора, заради нововъведенията във фермерството. Месеци наред той се грижил за растенията, изминавайки пътя от релсите, през гората, моста, та чак до… затвора.

Сега идват туристи. За снимки, но и за продукцията на пазителите на селото, отвъд водата. В което да живееш е изпитание. Но и благословия.

Жельо МИХОВ, 24smolian.com