Една цигара и… животът свършва

Съдбата по нагорнището, самота и мизерия

Жельо МИХОВ/24smolian.com

Слънцето гали. Топло е, сякаш лято, не пролет. Лек полъх на вятъра. Тишина. Мирише на огън. Аромат на смърт.

Къщата е стара, но красива, патриархален дух. Обрасъл двор. Нахвърляни вещи край вратата. Един будилник се олюлява на синджир, закичен на клон. Спрял е на 5 и 10…

 

***

 

Събуди се сред мръсотията на нахвърляните отпадъци. Непотребности, навред из стаята. Помещението, което е дом. Съквартирант е самотата. Тя е безмълвна, но той чува всеки неин жест. Усеща полъха му. Като някакъв друг, различен, жестомимичен език. Той полепва по тялото. Дори мирише. Бори се с ароматите на мизерията.

Търкаля се в останки от консерви, храна, хартия, найлон, бутилки.

Да, шишето, то е важно!

Протяга ръка и го напипва едва-едва. Използва го изпървом за опора, за да се изправи. Зората дава знаци за новия ден през мръсните стъкла. Човекът се надига. Залита и пак сяда. Хваща по-здраво бутилката. Отпива от остатъците на снощната забрава. Главата вече не боли. От години. Едно и също. Гълта последните капки алкохол. Те нареждат долапите на разюзданите, разпилени мисли. Всяка бяга от другата. Не щат да съчетаят ясен мотив за живот. Кога е имало такъв? Изобщо, съществуваме ли? Каква е тази реалност? Тя не е добра. Другата по я бива. Нали?

Мъчи се да убеди себе си. Трудно. Полека, тягостно. Трудно е да бъдеш. Точно такъв, в такъв живот. Няма смисъл. Няма опора, няма надежда. Няма нищо освен останките от собствения хаос. Освен останките на малкото алкохол от снощи. Другото е изчезнало. Няма съвест, няма мисъл, няма достойнство. Няма и алкохол. Последно забрави за всичко след него. Сега и него го няма. Трябва още. Дозата на забравата. На откъсването. Другото е без съзнание, усет, то не се влияе от сърцето, което е обвито в самотата на собствената участ. Присъда над тяло и дух. Болка и разкъсване. Няма светлина, няма и тунел. Дори зората се блъска в мръсния прозорец на къщата, която все още дава подслон. Била е пълна някога. Сега хората са заменени от боклуци. И едно сърце, което няма стимул да търси друго. Няма и какво да намери.

Всичко е празнота.

Човекът стана, залитна отново, опря се в рамката на външната порта. Вдиша, блъсна я и излезе. Наченките на слънце го заслепиха. Живот от мрак до изгрев. Няма ток, от години. Казва сбогом на слънцето и потъва в тъмата на собствения живот. Бездната на погубения смисъл. Нищо друго освен мрак и алкохол. До зората и това блъскане в рамката на портата. После заслепението от светлината. Която не сгрява, не топи обвивката на отритнатия.

Тръгва, неуверено. Трябва да направи нещо за някаква пара. Или пък да изпроси. Или пък да помоли. Хляб, цигари и алкохол.

Другото няма смисъл.

Тръгва по пътя из селото…

 

***

 

Направиха му път в магазина. Не благодари, само кимна. Плати хляба, цигарите. Излезе. Торбичката се чукна леко на входа в едно момиченце. То го изгледа. Ухили се. Той също. Малката му махна.

Продължи с наведена глава към дома. Не искаше да се отбива никъде. А времето ласкае душата. Приканя. Грабва направо за ревера и дърпа.

Не, няма с кого. Пак мълчание в разговори. Пак нищо от това, дето е вътре. Дето не смее да излезе. Дето се срамува да заяви себе си, болките, радостите, страховете.

Не, по-добре у дома. Там стените слушат и чуват, пък и разбират.

Понесе се бавно. Наведената глава, очите, които познават всяка плочка по тротоара, пращайки я към съзнанието, като поздрав от единствен приятел.

Прибра се и хлопна вратата. На горния етаж жена викаше. Не разпознаваше думите, но по тона усещаше, че е ядосана.

Отдолу се чу звук от прахосмукачка.

Един крещи, друг чисти. Спор и чистота. Живот. Това е той. Там де има прения и шум, там са хората. Там е и Господ.

Седна уморено на леглото, запали цигара, наля си пиене. Полегна…

Някъде се чуха сирени. От града в посока селото…

 

***

 

Хиляди са самотниците в Родопите. Семейства пръснати из цял свят. Три и повече дори поколения живеят по този начин. И така изчезват, едно подир друго.

Всяко снежно и водно бедствие в Родопите разкрива жестоката истина. След тях започва броенето на труповете. На тези, които всеки вижда, но близки до тях няма.

 

***

 

Едно село, в чието име е думата „сполука“. Единственият сполучил да оцелее обаче е самотен мъж. Да продължи да живее сред баирите, тревите, храстите, змиите. Всички несгоди, които преглъща ден след ден, сезон след сезон, година подир година.

„Няма ги хората, все бягат, бягат. Аз съм сам, с кучето, овцете, кравите. Щастлив съм, тук има чист въздух, в града има болест, слагат маски. Тук няма, само чист въздух“, казва родопчанинът.

Толкова много са хората като него. И в села, и в градове. Самотни със своите радости, ангели и демони.

 

***

 

Бог няма да срещнеш по равния път, нито по надолнището. Трябва да катериш. Той е на върха, а до там води изкачване. Несгоди, които не всеки може да премине. Дори не там, не във висините, а по пътя. По това пусто нагорнище. Някъде насред него ще срещнеш Бог.

Има три примера, които тази висша сила е посочила скришом на човека, разсъждава един от най-великите писатели Никос Казандзакис.

Червеят, който не спира да се бори през целия живот с пръстта. Летящата риба, която дори само за един миг се отделя от водата. Победата над собствената природа. И копринената буба. Която от тялото си създава ефир, душа.

Трите пътя по нагорнището, които ще достигнат Бог.

И никой не ги вижда. Те са също тъй самотни, като онези, незабележими хора, които гинат сами.

Всеки катери и пада, по собствените си душевни върхове и пропасти.

 

***

 

Пак настана мрак. Приседна, намести се по навик. Замахна с ръка и разчисти доколкото можа отпадъците. Беше спокоен. Потъна в тъмнината. За пореден път. Познато, гадно, дори загубило мирис усещане за безнадежност. Всичко е наопаки. Тялото се бе свило, душата полепнала по стените, които мълчаливо се съгласяваха с всичко. Те последни му пожелаха „лека нощ“. Завинаги.

Просветна единствено въгленчето на цигарата. Дръпване и отпусната ръка. Фасът догаряше. Като живота…

 

***

 

Два овъглени трупа бяха намерени на следващия ден. Двама самотници, издъхнали в домовете си. Пламъците не бяха изпепелили жилищата. Само тях. Причина за пожарите-запалени цигари.

Живот със срок от един догарящ фас.

На снимките:

-Мизерия

-Улица, действителност