50 ст. за дискотека, филия с лютеница пред блока

24smolian.com/Общество

Когато имаше ограничения, но нямаше смартфони

„Помниш ли дискотеката в Младежкия дом? Беше 50 стотинки и чакахме с нетърпение сряда и събота, за да ходим“. Приятни спомени за две жени предизвиква сградата на Младежкия дом в Смолян. Минавайки в близост до нея те си спомнят щастливото и отминало детство. Колкото повече ни става труден животът, толкова по-често се сещаме за онези щастливите години, когато нямаше смартфони, Тик ток, фейсбук, Инстаграм и всичко се случваше в реално време, а не онлайн. По-възрастните се сещаме и колко ощетени са нашите деца и внуци откъм приятелства, безгрижие, радост, дори и бели.  

 

Смолян беше приятно и желано място за учениците.

 

Във всички читалища имаше кино прожекции, освен в емблематичното Кино „Дружба“. Дискотеки имаше в Младежкия дом, ДНА, ресторант „Родопи“, Театъра, хотел „Смолян“ и още на много места. За цял месец картата за Плувния басейн беше 2 лв. Улиците пълни с млади хора, които се смеят, гонят и се разхождат. Всички бързаха да си напишат домашните и от 18 до 20  часа да отидат на танци. Там се срещаха, забавляваха, общуваха, разменяха си домашни. Бяха щастливи и усмихнати.  

По-възрастните отново с носталгия си спомнят времето на униформите, на вечерния час, а сутрин без бележник и емблема на учебното заведение на единия ръкав не можеше да прекрачиш прага на родното школо. Дори в бившия Икономически техникум, сега Професионална гимназия по икономика в Смолян, момичетата трябваше да ходят със сплетени коси. Волности като кок, вееща се конска опашка бяха недопустими, да не говорим за грим, боядисана коса, лак, маникюр, пръстени, обеци  и други украшения. Тези, които повишаваха тон или бяха хванати да пушат в междучасия или по дискотеки, бяха изправяни пред цялото училище в ден от седмицата, различен за различните школа и бяха порицавани публично. След две порицания биваха изключвани от училище и носеха прозвището „черните овци”. Филмът „Вчера” беше хит на свободната воля на учениците и истинското приятелство, а „Бийтълс“ забранена, но желана музика.

 

За три неизвинени отсъствия отпътуваш от училище.

 

 

Най-хубавото време беше това на ученическите бригади, тогава по-щурите се доказваха и се криеха да не бъдат заловени. Имаше и лагер-школи по трезвеност, където комсомолският ръководител предупреждаваше: „Ученици, внимавайте, несподелената любов ражда есета, романи, стихове, а споделената ражда деца”. Прав е бил човекът, ако допусне някоя девойка да забременее по време на лагера, щеше да му се стъжни живота. Затова се правеха щателни проверки по стаите по нощите, а в същото време влюбени ученици след проверките излизаха по градинките и се целуваха до насита. Всичко сега ни изглежда невинно и смешно на фона на това, което се случва с деградацията на повечето млади хора.     

Странно е нашето общество, блъска се от едната крайност в другата. Не че всички описани ситуации заслужаваха адмирации, но сега всичко описано дотук е в другата крайност. 

 

Лято на село

 

Разказите за детството на по-възрастното поколение са свързани и пълни със спомени и истории от лятото на село. Мнозина помнят как навремето си носихме празната бутилка да я напълнят с лимонада по наш вкус. Спортът се изразяваше в прибиране на сено, вадене на картофи, садене на зеленчуци. Зоологическата градина ни беше с кокошки, чиито яйца откривахме, от петела ни беше страх, защото имахме белези вече от едно-две клъввания, козите, овцете и кравата водехме с дядо на паша. Не ни беше страх от змии и смело ходехме с баба и дядо по градините. Там, сред животинки, зеленина, хапвахме сочни и сладки домати и хрупкави краставици, варени картофи със сирене и домашно кисело мляко, а вечер, тичайки след светулките, изпращахме деня.

Един от най-любимите ни и ясни детски спомени беше играта пред блока със съседските деца до късно. Майка ни или баба ни викаха през балкона за вечеря. Ние  отвръщахме нещо от сорта на още малко. След  поредното викане и отказване накрая баба слиза с филийки с лютеница и сирене и всички деца хапваха на крак заедно пред блока, после играта продължаваше, докато слънцето не залезе напълно.

 

Беше пълно с деца пред блока,

 

всички се познавахме, родителите ни се събираха и те покрай нас. Сега сякаш се загуби всичко това, животът вече е повече онлайн, отколкото реален.

Животът в града преминаваше безгрижно. Сега от дистанцията на времето благодарим за игрите, ожулените колене, за сълзите от радост и такива от тъга, за следобедното четене на книжки, за решаването на задачи, за свобода, в истинския смисъл на думата. Бяхме свободни, нищо, че имахме вечерен час, задачи в къщи, помагали сме в грижите за семейството. И това ни е помогнало да бъдем самостоятелни и да посрещаме всички трудности в живота. 

 

Родителите  ни правеха рождените дни в домашни условия.

 

На всеки празник имаше много храна. Беше популярно да се приготвят сандвичи. Като сред тях имаше голямо разнообразие. При посрещането на гостите, първо се започваше със сандвичите, след това идваше реда на тортата със свещите и след това почваха игрите.

Играехме на цимента, на тревата и ходехме боси. Не се притеснявахме, че може да хванем някоя болест от мръсотията и микробите около нас. Тогава боледувахме сравнително рядко. Радвахме се на снега, въргаляхме се в него, целихме се със снежни топки и правихме снежни човеци, пързаляхме се с шейни и найлони. За нас снегът не беше бедствие, а радост. 

Спомените днес се сблъскват със спомените отпреди толкова много години. Сякаш беше вчера, когато майка ни ни изпращаше до магазина или се обаждаше да вземем  братчето или сестричето ни от детска градина.  Оставяше ни винаги по някое домакинско задължение, а след това детските игри чукаха на вратата.  С децата от  блока карахме колелета, къпехме се в реката.

Живеехме безгрижно, радвахме се на малките неща от живота. Дали децата на нашите деца ще могат да го изпитат? Защото днешните  са деца на материалния свят. А изоставянето на малките населени места, на селцата, на родните ни градове води след себе си до промяна в мисленето, в манталитета, в емоционалните потребности и в усещането за приемственост.

 

Сега обстановката е коренно различна.

 

Родителите не се притесняват от факта, че децата им много време изкарват в социалните мрежи. Според тях това е нормално, макар че децата вече трудно контактуват извън виртуалното пространство. Децата сега са самотни и не се познават с наборите си от други училища. Трябва да броят по 15-20 лв. за вход в дискотека. Все по често родителите са наранени от самонадеяните им отрочета, които им се пулят за щяло и нещяло и се правят на големи разбирачи за живота. Те демонстрират самоувереност, граничеща с наглост. Налитат на съучениците си и казват исканията си. Постоянно искат по-голяма сума джобни, мобилни телефони и какво ли не. Игрите пред блока изчезнаха, децата не се познават. Родителите като орлици бдят над малчуганите си да не попаднат в някаква локва, да ги навали дъжд или сняг. Не трябва да закусват с мекици, банички и други закуски, а с плодове. Децата ни вече са изнежени и затова често боледуват. Страхуват се от кучета, котки и други животни. Всички техни проблеми, свързани с възрастта им, ги решаваме ние, не ги оставяме да бъдат самостоятелни. От скука тийнейджърите споделят, че прибягват до дрога и алкохол, за да отидат по думите им в един „друг свят“ на фантазиите и мечтите им.      

Не знам дали ние се променихме твърде много или промяната върви успоредно с всичко около нас, но дано хората да се обърнат  към родните си места, да възстановят старите си къщи и се обърнат към природата и най-вече към себе си. Защото няма нищо по-прекрасно от това да си си вкъщи, да усещаш, че си намерил своето си нещо, да си свободен и щастлив просто, защото си жив.

Иначе спомените ще изчезнат с поколенията, които са ги изживели и животът онлайн ще ни обсеби още повече. 

Николай Михайлов, 24smolian.com

На снимките:

-Много често във фейсбук хората публикуват спомени от щастливите ученически години

-Емблематичният Младежки дом