Дзен и изкуството да се вари ракия

Струя тънка, нежна, като снагата на девойка

Жельо МИХОВ/24smolian.com/Общество

Сезонът на туршията започна. Зелето по пазарите се движи по, около или над лев за кило. Нашенци започнаха да приготвят бидоните. „Сменим ли гумите със зимни, трябва да се мисли вече за туршията“, е теорията на средностатистическия родопчанин.

След това пък идва времето за ракията.

 

Край казаните се ражда „истината“ за нашенеца.

 

Изтерзана от дълбоки, из душата чувства, които все измъчват, споделени като из тясната тръбичка. Тънка струйка откровеност във времена, когато тя е кътана сякаш имане. Страх, свитост, уплаха от своята собствена истинност за нещата от заобикалящия свят. Трудно измъквана наяве. Излизаща високоградусово, пареща в своята омая, бистра като сълза, но изтръгната с мъка. Мъченицата на съзнанието. Пълнеща вехтата кофа, пличкайки стените, ободряваща духа в бъдещето на истините, които може насилствено да изпрати към околния свят. Да развърже езика за прикритите кахъри, да обрисува неправдите, да посини окото на душманина. Да стори много в мисията си на алтер его в поглъщащия я с охота съзидател.

 

Времето за ракия е нещо извън пространството

 

и обема на възприятията, запокитени между панелните блокове на реалността. То преодолява препятствията, кахърните баири, превзема върховете на необозримите усещания за свобода. На преплетеното слово, на победените вятърни мелници. Кихотовските доспехи, напръскани с изцеден сок от джибри.

Времето не за гуми, зеле, а за истина.

 

Огън и 250 литра

 

Таванът е покрит с паяжини. Стените са стари, омацани от годините пушек, попили от изпаренията, два слоя поне спомени по тях. Мирише като хоремаг след бурна вечер. Кофи под тръбичките. Вятърът от отворената врата полюшва окачените и изядени от времето пластмасови литърчета. Наказани в странен стоеж на разкривена кука от тел. Обесени на дръжките. Мирише на… нашенско. Мислите отпращат към детството. Към дядото, който стои с прегряло от огъня лице пред казана. Вторачил поглед в пукащите дърва. Дълги по метър, сритващ ги с крак да влизат все по-дълбоко в тази жълто-червена паст на огнището. Ръката се простира нагоре и опипва тръбата дали се е затоплила. Колкото по я отръпва рязко, толкова по-приближава мигът, в който ракията ще текне от казана.

Огън и 250-литров казан, пълен с цял сезон работа. Материал от лозето, обгрижвано от февруари. Вече е ноември. Всъщност, работата по него никога не е приключвала. Един кръговрат на дейности, останали от миналото. Традиция, предавана от поколения.

 

Изкуството да си стопанин. Да галиш и милваш.

 

С грубите ръце, с мазолестите ръце, въпреки болките, въпреки несгодите. Да поливаш в най-сухото време, да отправяш молитвен взор към небето при белите облаци, предвещаващи градушка. Кахърите из гърба заради пръскачката. Пръскането на самите гроздови зърна, листата.

Целият този труд в момента е в един казан. Парата трябва да тръгне, да се охлади и текне като бистра вода из тръбата. Тънка, нежна, като снагата на девойка. С извивките на ориенталска танцьорка. Да полази по пръста, който да накваси устните и опита новата продукция. Ноздрите да усетят аромата на реколтата. На майсторството, на традицията…

 

Непобедимият народ

 

„Народ, който пие 55-градусов алкохол, не може да бъде надвит. Неговата душа гори за победи! Не е вярно, че хан Крум изкоренил лозовите масиви. Категорично! Ако това бе вярно, как армията ни щеше да победи византийците? И как после се е намерило вино, че ханът да пие от черепа на император Никифор? Някакви хлапетии от Англия се напивали по Черно море. Гледам ги по телевизора, те само бира надигат и стават шантави. Какво ми ги хвалят такива, които се напиват с това, с което ние изтрезняваме”.

Съжденията от народопсихологията ни са запратени дълбоко в полето на историята от мъж на около 70 години, който е седнал пред казан за варене на ракия и търпеливо чака течността да потече през медната тръбичка, само на сантиметри от дясната му ръка. Възрастният родопчанин периодично се изправя и пипа дали се е стоплила тръбата над главата му, която свързва казана със серпентината в охладителя. Проверката цели да установи времето, което го дели от стартирането на финалния етап от няколкомесечната подготовка за най-употребяваното питие в страната ни…

 

„Тайната” за най-добрата ракия

 

Каква е тайната за най-добрата домашна ракия?

„Хора всякакви, традиции, треви, билки, дъвки, дървета за оцветяване. Всеки е майстор, всеки знае рецепти. Хубава ракия се прави от хубав, чист материал-да няма семка, чепка, люспа. И да се остави да ферментира напълно. Така се прави хубава ракия. Ама ние нали бързаме, че идва зима и трябва да има за празниците”. Това споделя казанджия в родопско село. Трите му казана са притегателен център за десетки „майстори” на високите градуси от грозде и всякакви други плодове.

Тънка, измъчена струйка тече по тръбичката от казана. Кофите се сменят периодично, спиртомерът посочва „на какъв хал е материалът”. Един си тръгват след като градусът падне до 40, друг пък остава, за да си прибере и лангюра. Някои правят ликьор от него, други го оставят за джибрите догодина. „Докато не люсна в огъня и течността не се запали, не си тръгвам. Прибирам всичко. Това е труд на няколко месеца”, казва един от клиентите.

Ракийницата. Сякаш целият сиромашки дяволък е събран край казаните, малкият център на голямата вселена преди зимата…

 

В родния пъкъл

 

Край казаните йерархия няма. Там всички  са равни. Като грешни дяволи. Прегоряли, зачервени, струйчици пот дори при минусови градуси навън. Край тези огнища на традицията се ражда творчество. На истински свободните. Отстоящите на ръка разстояние люде нямат господар. Те са като хъшове, воини, командири, аристократи. В одеждите на своята гордост и достойнство. Дълбината на съжденията им има друг хоризонт край казаните. И, за жалост, съвсем друг далеч от сградата на бъдещия грях. Отнасяйки тубите с готовия материал, те сякаш губят тази велика съпротивителна сила пред останалия свят. И отново примиреността започва да ръководи цялата им същност.

Но там, там те са всьо…

 

Казанът е меден и никой не иска да го напусне

 

Каквото и да се случи в страната, то ще бъде изтърпяно от нашенци. Научно доказано във времето. Прагът на търпимост е обратно пропорционален на размера на заплати и пенсии. Достига височината на планина от фекалии, образувана от неистовото напъване на всички сортове политици в опитите им за реформи. И ефектът е нулев. Защото дори тя да надмине Мусала, търпението на нашенеца ще е достатъчно, за да хване най-здравата коричка, а след това измитането ще е невъзможно. Но пък ще си имаме още един връх за гордост, оглеждан с овча любвеобилност.

Всякакви експерименти, били те политически или социално-икономически, биват преглъщани от нашенеца. Перестройки много, но продължава да държи. Консервирал е търпението си като буркан с туршия. Ала инак мрази всичко-от комшиите, през политиците та до чешмяната вода. Преглъща ги на хапки с домашна ракия, а високият градус винаги го държи в боеспособно положение, поне в кръчмата, вилата, пред телевизора.

Нашенецът е като онзи ирландец от вица, който се удавил в казана с бира в пивоварната, ама… три пъти излизал преди това да пикае.

Родният казан е меден и никой не иска да го напусне. Той го отбранява от всички злини. Избива микробите и хигиенизира всяка ежедневна порция мизерия, която присъства в битието му. Казанът е крепост. Течността от него излиза с мъка и се поглъща с радост. Тя разпалва духа му, гневи го, извайва поведението му като скулптор…