Няма печал за тези хора: Един ден ще си отидем с вятъра…

Жельо МИХОВ/24smolian.com/Общество

Прегърбената женица хока кокошките. Недоволна е. Едната прелетяла през плета, пък не влагала достатъчно упорство в снасянето на яйца. Кара им се, но с елементи на любов. Нюанси на обич се долавят. Като родител към непослушни деца. Върви по пътечката от кокошарника до портата на къщата, а трепереща ръка подрънква с метална купичка. Като дайре, но с останалите зрънца жито в нея.

Пъшка, но умерено, както споделя. Можело и по-зле.

„Да видиш ти, съседката си счупила крака. Как й беше? Трудно. Уф, да сме здрави, да се движим, че…“, не довършва изречението.

 

Улици не съществуват,

 

в чисто урбанистичен смисъл. Окаляни сокаци с пресни изпражнения на добитък, стеснени от разрушаващите се каменни дувари край тях. Огромна част от къщите са в руини. Дървени вратички на старите долапи в каменните стени са полюшвани от вятъра. Приютили в себе си прастари стъклени бутилки. С течност. На неопределен брой години. От други се виждат само основите. Като жалки остатъци от крепостни стени. Мъх е пропълзял по камъните, сливайки ги в общата картина на едно рухнало минало.

Едно село, буквално в друга действителност.

На пръсти се броят градинките, които още са галени от човешка ръка. Лукът и марулите са едва поникнали. Но лехите са обработени ювелирно. С мерак, с обич към земята. От хората, които са останали да живеят все още тук, на края на света, битувайки в една отминала епоха.

Студът обаче им навява страшни мисли.

 

Ако…

 

„Ние няма да сме вечни. Един ден ще си отидем с вятъра. Той ще духне и ще ни отнесе. Толкова сме крехки. Нищо не може да ни запази. Но не се предаваме. Държим! Прегърбени, изоставени, никой не навежда лице към нас. Ние сме тежест за обществото. Вредим му, явно. Не ни иска. Трудно му е с нас. Не може да ни гледа. Дори в очите. Дава ни подаяния, за да не се натрапваме. А какво лошо сторихме? Кому зло сътворихме? На вас ли навредихме, на младите?“.

Толкова много въпроси. От една превита жена. И няма отговори на тях. Няма нищо. Няма жал. Няма сълзи. Няма телевизионни емисии. Освен седемте кокошки в двора няма нищо.

Никой не рони сълзи за тези хора. Изоставени, дори от своите. Понесли миналото на плещите си. Това, което съграждаше разорената родина. За да бъде по-лесно.

Сега за тях е трудно.

Но няма печал за тези хора.

Мъка, безутешна.

В селата дори вятърът духа в заупокойна молитва. За всички окаяни люде там.

И няма милост, и няма прошка, и няма спасение.

 

„Исках…“

 

„Исках да умра, когато мъжът ми се спомина. С адските болки и стенания на леглото. От тази болест, от която никой не успя да го избави. Свърши и за мен животът. Примирих се. Легнах, затворих очи и не желаех да ги отварям. Но пак го сторих. Внуче ми се роди. И тогава се помолих. Искам още! Още малко, за да мога и него да изгледам, него да видя, него да порадвам. Радости други няма…“.

Жена на 79 години. Всеки ден прави едно и също. Води внучето до училище и го посреща. Родителите работят. Тя едва ходи. Но смогва. И е радост за душата. Щастие за сърцето.

Защото красивото в този живот е невидимо, но все пак то може да се усети.

И не парите водят до него.