900 евро на квадрат „шум, лай, строежи“ – последна надежда за селата

24smolian.com/Общество/Регион

„В България стандартът на живот е по-висок. По-качествен е! Храната е свежа, плодовете също, времето върви по-бавно, има повече въздух, тихо и спокойно е. Работя като IT специалист. Това ми дава възможност да работя дистанционно, мога да видя семейството си, когато пожелая. В Англия трябва да се пътува с кола навсякъде, понякога с часове стоиш в офиса и постоянно вали. Това не е живот!“

Думите на млад британец, превърнал се в родопчанин. От новите.

Домът му се казва „Никола Вапцаров“, а в стаите има черна дъска и тебешир. Няма как да е иначе, след като преди това сградата е била… училище. Затвореното селско даскало в Седлари е домът на британеца Андрю Кокс. Той живее в момчилградското село от години, заедно със съпругата си и малката им дъщеричка…

 

Има ли надежда за възраждане на българското село?

 

Поне в последните години се наблюдава такава тенденция. Все повече млади и добре образовани хора избират да напуснат големия град и да устроят живота си на село. Други пък решават да защитят спестяванията си от инфлацията като купят селски недвижим имот, чиито цени непрекъснато нарастват.

Селска къща с голям двор на цената на малка градска панелка и далеч по-евтина от новото строителство.

В Кърджали цените вече достигнаха 800 евро за квадратен метър в централната градска част. Оферти и за 900 евро кв./м не липсват. Гаражи вече се продават за 1000 и нагоре лева за квадрат. Купувачите са главно гурбетчии. Много хора от селата, работещи зад граница, се сдобиват с едно-две, дори трето жилище. Инвестицията от гурбета. Много хора и от съседната област Смолян търсят имоти край Арда.

Имотният пазар обаче се ориентира и към селата.

50 000 евро е офертата за скромна по квадратура двуетажна къща в село, на няколко километра от Кърджали. Интерес към нея е имало от чуждениц, но цената не им се е сторила удачна.

В други села офертите са по-ниски. Търсене има, но предлагането е слабо.

„Никой не продава. Ако някой поиска да се раздели, то сигурно отдавна е зад граница и няма възможност да поддържа имота си“, коментира за 24rodopi.com селски кмет от региона.

Почти всички къщи в изоставено село в Смолянско са били купени от граждани на Израел. Идват рядко, главно през лятото. Британци отдавна стъпиха в тази част на Родопите, като край Полковник Серафимово ежегодно организират дори фестивал.

„За съжаление в началото не правех разлика между българи и румънци. Имах грешно впечатление. Сега знам, че българите са работливи, добри хора. Когато питам англичаните, какво знаят за България, ми казват, че там е много красиво, говорят за Слънчев бряг. Мисля, че хората имат добри чувства към страната, но все още е непозната за тях. Самият аз не знаех много за България, опознах я, когато дойдох тук. Търсех много, търсех и в други държави, но когато я опознах, реших, че тук ми е мястото!“, казва новият родопчанин Андрю от Седлари.

 

Денем в града, вечер на село - пари или спокойствие

 

Да избереш селото пред града. Това е най-лесното решение. А какво е да работиш сред шума, а да се прибираш при тишината…

 

***

 

Косачката въздиша. Мирише на бензин. Тревата е подчинена. Картината съвсем различна.

Тримерът да почива. Скатът чака, а детето подхваща греблото с мерак да събира окосеното.

Минава 19 часа. Залез. Прекрасно време за работа на двора на село. Имало новини?! На кого му пука за изнемогващи с микрофони в ръце?

Тук е нещо друго, истинско.

Режимът е такъв. Така е избран. Защото това са корени. Не разкази от филми.

Това е селото, след дългия, уморителен ден в града.

 

Където шумът, пушеците, дупките,  лаят на кучетата, символизират цивилизацията.

 

Малък разказ за два свята, отстоящи на няколко километра един от друг.

Насред лято.

Градините свършиха, а после. Няма после. То свърши.

Красиво, изоставено и буренясало. Защото дори една авария не може да се отстрани.

Но пък хората са чешити. Продължават напук да стоят там. И се радват. На слънцето, на дъжда, на земята. На малкото доматче, родило градината.

Последните. След които вероятно всичко ще приключи.

Устните лепнат от никотина на прекрасните кубински пури в двора, под омаята на сумрака, щурците и шепота от листата на дърветата.

 

Вечер в село. Няма нужда от телевизия, телефони.

 

Необходимостите са забравени. Сетивата са изострани единствено за истинското. А то е наоколо. Няма по-чудна красота от това, в което човек няма участие. Лек полъх на вятъра. Мирис на цветя, полюшвани като побутване по рамото от другар. Или като прегръдка на фина девойка от мускулестите ръце на любимия. Всичко е мир. Съзнанието е отворено. Наплодено с ароматите на това, което тъне в забрава. Мислите отлитат до звездите, блещещи се отгоре, надупчили тъмното небе. Връщат се обратно, усвоили знанието на цялата галактика. А то е просто. Елементарната формула на душевната красота. Успокоеният дух дава друг ритъм на сърцето. Всяко свиване е в синхрон с листата, цветята, пръстта. Умът гони натрапниците. Грижите са нещо зарязано в количката пред входа на хипермаркета. ГМО боклуците са изоставени. На накривената маса, на метър от двора, дърветата, гласовете на нощните птици, стои в очакване чиния. В нея-панирани цветове от тиквички, скалъпен с ножа на части домат. Шарена сол. Един пръст домашна ракия в тънката стъклена чаша, завещана още от „царско време“. И тази велика тишина. Тя милва, тя е любовница. Тя носи наслада като, че от друг свят. Щурци, те я нарушават. Правят го нежно. Не смеят да ядосат. Мълчание и от душата. Сън в друга реалност. Краката са уморени. Очите също. Ръцете протегнати, сякаш да прегърнат цялата маса.

Въздишка.

Пак щурче.

Пак полъх.

Пак птички и нощни послания от тях.

Трябва да се става…

 

Спокойствието свърши. Сън и след него…

 

Пак птички. В тон с алармата на телефона. Часът е 5,30. Зората пробива през дървета и хълмове, завзема територии. Властва над всите.

Протягане от терасата на селската къща в поздрав на поредния благословен ден, който настава. Свежестта на лятната утрин при 13 градуса кара тялото да се опълчи с настръхване. Но е красиво. И още по-тихо отколкото вечерта. Първите лъчи излизат иззад баира и галят като брат по-малкия ведно със силата и любовта.

Утрин като в приказка.

Половин час по-късно ключът кара двигателя на автомобила да заработи. Няма много багаж. Телефони, очила за четене, портфейл. Напускаш селото със свито сърце. Караш по главния път до града, а изгревът огрява и приветства. По радиото новини. Украйна, правителство, коронавирус. Изключваш го. Настъпваш газта към града. Но със свито сърце. Дори прозяващите се слънчеви лъчи молят за…

Поспри. Погледай. Поздрави.

 

За къде бързаш? Всеки ден, час, минута те приближава към неизбежното. Завършекът.

 

Забави. Огледай се и отвърни на поздрава. На това, което не се купува с пари.

Една треска

Звучи „Fever“ в автомобила. Пеги Лий дава всичко от себе си в тази песен. Една „Треска“, която си заслужава.

На финала си пристигнал в града.

Работният ден започва с нюансите на нощната тишина.

Спомняш си думите от фийвъра на Пеги „Аз съм огън“.

Така и правиш. Пожар в душата, огън в работата.

И едва чакаш.

Да поемеш в ръце олющения волан на автомобила. През дупките, какафонията, клаксоните, пресичащите кучета. На път отново. Към дома. Никога не е имало друг- Пътят към село. Румънци летят към „Маказа“. Влизат в насрещното при изпреварване. Още малко и… отново паркираш колата пред къщата в село. При тишината, спокойствието. Всички те те целуват и обгръщат като жена, чакаща съпруга си от война. Усмивки от близките. Най-ценното.

Чаша бира. Преобличане и започване на работа. Другата. В унеса, синхрон с природата. До пълен откат. До времето на хора на щурците в тъмния двор, на масата, на която има половин домат и кюфтета от тиквички. Всичко от градината, която си погалил.

Ракията е от лозето, което си обгрижил.

И грижите напускат това място.

Те ще дойдат отново с новините от радиото в автомобила, утре, къмто 6 и нещо сутринта.

Работа в града, работа на село. Ден в ада и нощ в рая.

Кой както го възприема…

На снимките:

-Британец в Родопите;

-Работа по двора;

-Щастие от реколтата