Честито! Диверсифицирахме шопската, вече не е наша!

Още преди газ, петрол, ядрено гориво…

Жельо МИХОВ/24smolian.com/Общество

Стопански двор в едно село. Което си изберете. Гледката е една и съща. Старата сграда е с опит да бъде модернизирана. Инвестицията е стигнала до смяна на дограмата. Пред нея джипове за хиляди. Лъскави, с цели стада коне под капаците. Не се вписват в пейзажа наоколо-бурени, прокарали из бетона, служещ за пътна настилка; овехтели трактори, комбайни; фургони с вързани кучета до тях; порутени постройки…

В сградата жени, настанили се зад бюра в единственото що-годе оправено помещение. Стоят зад лаптопи и чакат върволица от бабички. Последните се мъкнат едва-едва, като Самуиловите войници. С единствената надежда за още един ден…

С треперещи ръце те подават документите за нивичките си. Дамите, чиито джипове се напичат навън, говорят на висок тон, нетърпеливо. Бабите недочуват, а и те нямат време. В рамките на няколко часа трябва да обслужат благодетелите си.

Възрастните са отдали земите си на тях. Сега идват за рентата. В пари или натура. Жито, олио, банкноти. Проверяват стриктно площите им. Броят и… „Следващият!“. В един момент оставят старците да висят докато отидат на 90-минутната си обедна почивка. Вероятно и дрямка.

С прозявки след това се насочват пак към окаяната сграда с новите дограми. Без да издават и звук махват с ръце. Причината за тяхното охолство куцука до стола пред бюрото. Сяда едва и чака тазгодишната рента…

Това е новото земеделие в страната на разсипаното земеделие.

 

Хората трябва да се откажат

 

„Всичко е така направено, че хората сами да се откажат от земята“. Тъй казва един мъж, който от десетилетия отглежда забравен сорт капия. Най-добрият. Помощ никаква. Но той е упорит. Инат, но децата му са на Острова, избягали, защото не виждат смисъл. Неговите очи също вече не достигат тези хоризонти както преди. И казва: „Ще се откажем с жената и ние ще отидем зад граница“.

Земите му ще бъдат пленени от плевели. В преносния и прекия смисъл.

 

Плодове и зеленчуци скачат, водата изтича

 

Плодовете и зеленчуците ще поскъпнат отново-с около 20%. Това са прогнозите. На пазара ще има все по-малко пък българска продукция. Всичко се дължи на цената на водата за напояване. Скокът е обявен от „Напоителни системи“. В някои региони на страната достига 300%.

В България, където копнеш, излиза минерална вода. Но пък плащаме по-скъпо за нея от арабите в пустинята. Какво остава за останалите ни водни ресурси?

От месеци в едно родопско село алармираха за източването на язовир за напояване заради прогнили тръби. Дупките запушвани с дървени чепове, като каци за зеле. ЕС ли?

Нито едно министерство не се трогна. Единственото средство за напояване на стотици декари обработваема земя. Водата изтече.

Методично съсипвано земеделие. До окончателния крах.

Фермерски сдружения казват: ЕС няма интерес България да произвежда повече собствена продукция.

„Но иначе всички костюмари говорят единствено за евроатлантическото партньорство като приоритет №1 за страната. Достигат дори до умопомрачителното-това било най-великото ни постижение“, споделя стопанин.

Да съсипем най-земеделската държава на полуострова.

Голямо постижение!

 

Газ и г*з

 

Диверсификация е най-използваната дума в борбата с тази омразна Русия. Без газ, без петрол, без ядрено гориво.

За да не сме зависими.

Като не си от едните, то ставаш зависим от другите. Но с политически шизофреници и идиоти как да се спори.

Бъркат газ с гъз. Седалищните им части знаят що е то. Ошибани и наритвани.

Със съсипването на земеделието нахлуваха чуждите вериги. Що да си на нивата, като можеш да си на опашката за промоции?

Мисълта на обречения.

Доматите от Турция, краставици от Гърция, лук от Египет, картофи от Полша, и изобщо всичко откъде ли не.

Няма ли малко диверсификация и там? Отклонение малко към родното?

Салатата у дома вече не е ли зависима?

Зависима и още как. Около 10 лева излиза една порция у дома. Защото родно няма.

По селата останаха бабите. Земеделците бяха умишлено превърнати в гастарбайтери.

Пред дворовете на къщите в селата има лъскави коли. На скарите пушат меса на промоция от веригите.

Животновъдството също приключва. Още малко изчакайте. Животинки са все пак, боли ги стопаните за подобна екзекуция в името на… ЕС.

Три десетилетия управляват предатели. И това ви подариха. Сега ще ви спасяват. Ако все още сте живи.

Но все пак има кюфтета от скакалци, нали?

Майната им на селата.

 

Последни блянове в града

 

Панелка с две брези отпред. Лоза се вие край входа. Пълзи по стари арматури. Листа затулят сивите заварки. Колове, ограда в чупката на блока. Двор, граничещ с гараж изгнил, обрасъл с храсти и треви. Насреща вързали домати, снага осланят в опънато въже.

 

Лирика от малкия град

 

Квартал, роден в размаха на презрелия социализъм. Квадратурата е развихрила носталгията по загърбеното село. Всяка площ е родила идеи, сувенир от детството. Градинки край блоковете. Отглеждане на домати, краставици, чушки. Дървени беседки за опитване на продукцията, гарнирана с домашен алкохол. Продукция, сътворена дори в мазето. Спиртовари колкото си щеш.

Квартал, пренесъл селото, последвало новодомците. От време оно. Димните сигнали от огнището край блока поздравяват родните места. Тръгват изпод почернялата тенекия за печене на чушки за домашна лютеница.

Така се населваха градовете, отражение на родното село.

В селата дворове на вили се бетонират, за да се паркира колата. Пред блокове в града се сеят домати.

Всичко е наопаки. Всичко приключва съвсем скоро…

 

А какво е на село…

 

Тишината е поглъщаща, смилаща и изплюваща всичко, което формира представите. Богатство, превръщащо се в ценност, като имане. Последното останало. Наследство, забравено във вековете и открито случайно. В мига, в който толкова неща вече са загубили своя смисъл. Дълбок дъх, дробовете връщат жеста с издихание на благодарност. Нощта е тъмна колкото си иска. Щурците се състезават със себе си. Въздухът е обиден на полъха и отказва да се движи. Наслада. Чува се изливане на вода от леген, следва скърцане на врата и пак наред е тишината. Лампите скучаят. Пътят слабо осветен от височината на уличните стълбове.

Петък вечер. На село. Дейв Геън би се изчервил и завидял. Можеше да преосмисли „тишината“ на „Депеш Мод“. И би си легнал. В унеса на тихото, в селото, нейде в планината.

На снимките:

-Веем знамето на ЕС

-Забравихме изгрева над родното село

-Градинка в града