(Пред)последният пирон в ковчега с вересии

„Чу ли се нещо, Тъмният дали ще дава пари? Мангизи няма никакви, к`во ще се правим не знам. Жената ми каза одеве пак да се запиша в магазина, че няма нищо за ядене. Ама, виж, пусни и ти някакъв лев. Оня, няма да ми даде „патронче" на пирон, а пък ми се жули. Да бе, знам. 45 и 50 ти дължа, закръгли ги на петдесятка направо. Ще ти ги върна като взема заплата. Нали ти казвам-говори се, че и Захариев ще дава този петък някакви пари от дължимото и от другата работа чакам…".

Знаете ли колко хора говорят по този начин? Доста. Дори не само обременените от „синдрома" на нескончаемите Захариеви обещания. Весела е картинката навред. Тъжна е тя само в домовете на произнасящите дългите речи, целящи поредната вересия. Кварталната спиртомания криза не я лови. Гаражчета, магазинчета, местни кръчмици-всякакви бърлоги приютяват глъчката на най-бедните европейци. Тя започва с наздравица, а между битийната проблематика винаги намира място по някоя люта псувня, целяща да разграничи обществото на имащите и нямащите, дори в чисто политическите диференции. Като манталитет разликите не са особено големи, размерът на образувания от портфейла мазол по седалището е различен. Болките в същата област от статуквото също.

- Дай да ти върна сега половината. Другия месец-останалото. Сега трябва да оставя пари в къщи. Двете, малките, реват. Трябва да им дам-на едната за дрехи, другата пък искала на екскурзия за няколко дни. Аз, не че мога да им угодя, ама поне да им дам нещо. Трябва, знаеш-деца, задължения… Нали знаеш, просто трябва!-реди след няколко дни борчлията.

- Добре бе, бай Ху..! Когато се наливаше и ковах сметките ти на пирона, не се сети за децата, сега изведнъж-„трябва". Хакаше ракиите и викаше „Наздраве!", псуваше наред, пъчеше се, а сега се присети за семейството, как така-угризения ли получи?-го пита магазинерът. В крайна сметка склонява.

След седмица на същия сюжет е дадено ново начало…

В работата: Ние се правим, че работим-те се правят, че ни плащат.

У дома: Ние се правим, че се грижим за тях, а тях че ги е грижа…

На кантара са децата и мангизите. По-скоро липсата на вторите. Новото поколение влиза в живота с мисъл само за едно.

 

От редакцията