Със 105 евро в час към Европа!

Хора без пътища, вода, надежда, пращат депутати…

„Най-важното нещо пред нас е да убедим хората да гласуват. Като им посочим ползите за цялата ни страна и конкретно за общините от членството ни в ЕС. Затова във всяка община трябва да се създаде добра организация, всички по места да си свършим работата, за да предизвикаме голяма активност сред населението на предстоящите избори“.

Послание към местните структури на партиите. Послание, спуснато от централите. Послание, наредено от лидерите. За пращане към Брюксел и Страсбург на 17 евродепутати, от които зависи единствено размерът на банковите им сметки след 5-годишния мандат (според огромна част от електоралните единици). Тези, които са ухажвани, от висотата на просветеността. Предизборна кампания, сякаш правена от илюминати. Разкривайки на добра воля облагите на онази Европа, която така и не стъпи дори в техните родни места. С великодушие, но с надменна дистанция, те милват словесно народа, от който собствените им партии са се отказали. Населението, което понесе целия удар на прехода от първи сред равните до равни на първите. Номенклатурното меню, поднесено от всички партийни келнери. Сметката винаги бе плащана от народа.

Простата аритметика на пикаещото момченце

Партиите препикават цялата свещена българска територия. На места дори оакана от преждеизиграни изборни идиотизми. Демонстрират простата в недобра форма, но мъчейки се да застанат с жаден поглед и многобройна чета край пикаещото момченце, символ на Брюксел. Сърцето на Европа.

Нека калкулираме, грубо, мераците.

Близо 34 000 евро на месец получава един евродепутат. В тази сума влиза чистата му заплата, дневните от над 300 евро, сумата за асистенти, общите разходи и т.н. Или над 66 000 лева на месец. Някъде къмто 105 евро за час. В продължение на пет години.

Честито! На 17 души в листите, на които търкане на билетчета не им трябва.

За останалите от туземците из Родината има лотарии и вечната надежда. А и партии, над 400, пък да си изберат някоя и след подходящ брой години лакейство, може и да им върже. Поне с някой и друг имот.

Кампанията-свършиха кебапчетата, язък

Кампаниите на партиите. Скука. Никакъв екшън. С мисъл единствено за следващия вот наесен. Резултатите са важни, ама кебапчетата ги няма. Няма джангър, няма концерти, няма Веско Маринов, Тита, Мита, тоя-оня.

А, едно време какво беше! Все пак, за изпращане на 17 души бъдещи милионери, някои може би и настоящи, си заслужаваше един народо-психологически-трапезен масраф.

Но, не би.

Послания, послания, за една Европа, дето по 99 процента от селата все още не са я виждали. 12 години в ЕС, 12 години не на вересията, може да се прочете из всеки хоремаг. Тефтерите пълни със записани, деца и внуци ги няма, ама парите кът.

Реалности някакви, дето кандидатите за пикнята на момченцето от Брюксел няма да го видят. Те гледат далеч в бъдещето. Където безжичният интерент е безплатен навсякъде. Дори и там, където още вода няма в чушмите.

Приоритети.

Електоратът

„За нас важното е мостът да бъде изграден. Не мисля, че нещо ще се промени след изборите. Какво прави един евродепутат? Каквото нашите депутати-коват закони и после ги разковават”.

Думи на един обикновен жител на едно обикновено родопско село, което обаче даде на света най-великият щангист за всички времена.

Приоритети.

„Ще гласуваме, както всяка година. Де да знам какво прави един евродепутат. Ще идват да ни обясняват за изборите. Политиците вземат парите, ние сами си вадим хляба. Европа дойде, нали дават субсидии-мубсидии. Младите работят там”, казва жена от Чернооченско село.

Разбирането за ЕС: Европа дойде защото младите избягаха.

„Ще гласувам, но защо? В България кой каквото може краде. Който няма страх от Бога, на оня свят ще тегли много”, думи на 71-годишен мъж от общински център в Родопите.

„Половината от населението по селата иска на вересия. Тук младите имат пари, но пенсионерите какво да правят? С 250 лева на месец как се живее? Това е срам за България. Да ги дадат тези пари на депутатите, че да ги видим как ще карат. Влязохме в Европа, но пак е същото”, казва един магазинер в село. На 50 години.

„Ще гласуваме, за кого и ние не знаем. Всеки взема подписа и 4 години го няма. Нищо не правят евродепутатите, каквото им кажат, това правят. Не е въпросът да се гласува, а да се прави нещо. По навик вече гласуваме. Все гласуваме и все същото е”, допълва.

„Правят се на много големи, карат се, викат… Джав-джув и после ракията си пият”, споделя друг родопчанин.

Виждали са евродепутати само по медиите.

Но живота го усещат с всичките си сетива. Ежедневно.

По изборите в планината

- Бабо, знаеш ли какви избори предстоят в страната?

- Какви? Не знам, ще кажат, ще се чуе като дойде времето.

- За Европейски парламент, ще избираме депутати за Брюксел.

- Нали вече избирахме депутати, сега пак ли?

- Тези са за Европа.

- Че какво ще правят там?

- Това са хората, които ще ни представляват в Европейския съюз, този който отпуска субсидиите, демек парите за България, за земеделие…

- Ах, какви пари бе, кой отпуска пари? Не виждаш ли какво е тука, какви пари, кой дава нещо?

Така е по селата

Въпросите са зададени към възрастна жена в село в Родопите. Тя се подпира с бастуна и крачи бавно към местния магазин. Спира на всеки десетина метра, за да се огледа, белким види някой познат и се заговори. Намества очилата си сякаш вината в липсата на събеседници е в тях. Наоколо е тихо. Почти не се мяркат хора. Пред хоремага висят двама „младежи”, както ги нарече тя. На възраст са на по около 60 години. В селото най-голям дефицит са младите хора. Информация се получава главно в центъра на тази мини вселена-селския магазин. Но там се коментират съвсем различни неща-пенсиите, бъдещата реколта, работата на внуците, кпд-то на кокошките и други теми с по-голям приоритет от всички възможни избори.

Питаме за мнение и двамата „младежи” пред магазина.

„Не ме интересува. Нищо не ме вълнува.

Пия си бирата сега, довечера ако има и малко ракийка на масата съм доволен. Друго не ми трябва. Пенсионер съм по болест. Гледам си рахата и не ща да се занимавам с главоболия”, отговаря единият.

Другият работи като овчар. Днес не е със стадото, заместват го. Убеден е, че пенсия няма да може да вземе никога. „Сега да ти обясня. Овцете винаги вървят заедно. Стадо, необходимо им е добра паша и навик. Ако няма едното, има другото. Ние сме същата работа. Паша няма, ама навикът е изграден. Стадо, стадо, цял живот. Където ни поведат, там ходим. Стрижат ни, доят ни, а паша няма. Има тояга, но и без нея става. Така са ни свикнали. Няма даже и черни овце, дето да се отделят. Такава е нашата работа. Избори? Не, какъв е смисълът? Все същото. Пастирите се редуват, овцете все са си овце. Като в нашия занаят. Гледам ги и си викам: „Ей, ръководя цял народ, като нашия. Овчи глави и на камък ще пасат и доволни ще са, нали аз ги карам. Така и политиците. Тука на село поне е спокойно, гладни няма да останем. Да му мислят тези в градовете. Ние и на малко сме доволни, така ни мина животът, в стригане. Така и ще си отидем-остригани. Никой няма да ни помни. Поне за по една блага дума идваме тука в магазина да си кажем, защото пътят привършва, та поне с добро да се споменуваме познатите”, казва мъжът, който смята, че до пенсия няма да доживее. Отпива си бавно от бирата и приготвя нарязан тютюн за една цигара. Бабата вече излиза от магазина. Купила си е хляб и две вафли. „Тези, дето там ще избираме пак, да дойдат да почерпят с по една кутийка вафли. Знаеш ли как ще се зарадваме! И за който кажат, за него ще даваме”, дума жената и отново си намества очилата и оглежда, пак белким види някой познат. Пусто обаче, никой не се мярка и тя тръгва надолу по пътя. Подпира се на бастуна си и сегиз-тогиз пак се спира.

А в градовете?

„Ще гласувам вероятно, но и аз не знам за какво”, смята жител на Източните Родопи. Винаги го е правил, но по думите му, хаир не е видял. Смята го обаче за свое право. Едно от малкото му останали. Чувства се като отмъстител така. Пуска бюлетини винаги за различни партии. Сякаш наказва предишните. „После обаче си го връщат на мен. Сигурно и те се забавляват по този начин”, хили се нашенецът. „Сега ще пускаме бюлетини за Европа, да пратим някакви хора там. Колко са? Десетина-двадесет души. Както от нас нищо не зависи, така и от тях. На една нога сме, само дето онези вземат много пара. Сигурно и там не ги познават, както и тук. Кой го знае този или онзи какъв депутат е? Ние тези у дома не може да контролираме, камо ли пратените в чужбина. Нашите в София ги гледаме всеки ден по новините какви глупости бръщолевят и циркове правят, за другите не сме чували и дума. Дано поне не се излагат като тукашните. Защото какво ще си помислят в Европа? Щом подобни са ни пратили, какви ли чукундури ги избират”, продължава да се смее родопчанинът.

***

Партиите препикават цялата свещена българска територия. На места дори оакана от преждеизиграни изборни идиотизми. Демонстрират простата в недобра форма, но мъчейки се да застанат с жаден поглед и многобройна чета край пикаещото момченце, символ на Брюксел. Сърцето на Европа.

„Евроизборите ще са подготовка за местните наесен”, тъй думат всички.

Само избори им главата.

Революции много, наденицата една.

Жельо МИХОВ, 24smolian.com

На снимките: Гледки от Родопите-прегърбените, изнемощели, онеправдани Родопи. Не са подходящи за кандидати за евродепутати