Вместо Европа, проекти, кога ще чуем просто: Обещавам ви кръв, труд, сълзи и пот!

„Нямам какво друго да предложа, освен кръв, тежък труд, сълзи и пот!“. Това остава в историята. Изречение из речта на Уинстън Чърчил пред Камарата на общините, дни след като поема поста на министър-председател, когато страната се изправя пред угрозата да бъде смазана от Вермахта по време на Втората световна война. Прагматичен лидер в най-трудните мигове за цяла нация. С пламенни речи кара други да проливат кръв, пот и сълзи, но в крайна сметка резултатът е ясен. Чърчил не е завършил университет, но не е и „калинка“. В кабинета му книгите са навсякъде, няма място, дори изглежда повече на склад. Няма нито една фотография, с когото и да било. Но това е една друга тема. Нека се върнем в действителността на родния край, запълнена с най-светли бъднини, музика, еуфория от членове, защото идват избори…

„Очи в очи“

Кампанията стартира. Честито ви, честито ни! И тя ще достигне до „всяко населено място“, защото модната практика е да е „очи в очи“ и „от врата на врата“. Добре, че никой не го е патентовал, че ще завалят дела за плагиатство. Хич чиновници няма да участват под давление на висшестоящи, ама хич. Всичко при нас е чисто и просто. По-скоро второто. Елементарно, по логиката „ние даваме, опичай си акъла“. Не само твоя, но и на семейството, братовчеди и така нататък. Винаги е било така и това ще пребъде като родна стратегия по вота. По Алеково време били тоягите, сега друг материал. За облаги. Добрият стар кьотек е в миналото, освен, разбира се, ако в някое село местните пийняци не прекалят с политиката и идеологиите. Но те са само за цвят.

Та, такова увещание „от порта на порта“ ще настане, абе знаете си. Меракът ще катери висините на инвестициите и Европа. Напира усещането, че досадата на тези думи вече рефлектира и върху ерекцията на изричащите ги.

В Европа бяхте ли, а лютеница видяхте ли?

Има един стар виц за чукчата дето била в Африка. И като се върнал, всички го необиколили на мегдана и го заразпитвали. „Ти крокодил видел, ти слон видел?“ и т.н. А той все отговарял: „Вие северен елен видели? Нищо общо!“.

Е, та нашето с Европата е малко като „нищо общо“ с баирите. Пък и защо наша старица от бърчинките да не контрира с „А лютеница там видяхте ли? И те ли така, като нас? Че сега печем, после бурканите…“.

„Ето ги планините, видиш ли? Къщата, ей га и нея. А, ми речи сега, къде е тая Европа!”, казва 78-годишен родопчанин. С костелива ръка сочи полурухнала постройка, служела някога за обор. Къщата, в която живее, не е по-различна от нея. Поне покривът е здрав. Все още, защото няма кой да го поправи, ако нещо се случи.

Старецът гледа няколко животни-крава, овце. Помага му жената и снахата. Синът му е в чужбина. Съпругата му също ще го последва, но все някой трябва да помага, а внуците и те са зад граница.

„Виж къде живеем. Няколко животни ни свързват все още с тази земя. Без тях сигурно щяхме вече да сме под нея, разбираш ли? Ние тази Европа нито сме я виждали, нито ни е помогнала. Видяха я децата, ама ги няма. И ние ще си умрем сами тук, защото и не искат да се върнат“, казва и замлъква.

Какво повече?

Те не искат Америка, те искат… вода

Едно родопско село. Като питаш къде се намира Яребица и чуваш „От тук, подминаваш Бойно, след това вдясно, караш по пътя, после свършва, вляво, нагоре по черния, и там“.

Трима-четирима души живеят. Рухнали къщи, малки градини, накриво по баирчетата.

Превита е надве и замахва с мотичката. Малката градинка край изстрадалата с времето къща е заградена с плет. Коловете му са сухи, а между тях се боричкат по безумен начин трънливите и жилави пръчки. Така прекарва ежедневието си една корава дама от Родопите-работа от мрак до мрак. В същото това село, което е обречено да изчезне от картата. Живее с мъжа си. Децата са в Америка. Родителите не искат да ходят при тях. Въпреки поканите. През лятото нямат вода. Но не желаят удобствата в Страната на неограничените възможности. Искат си тук. В тяхната планина, с техните тегоби, мъки, труд, пот и сълзи.

Тук се радват на гости. Защото са най-голямата рядкост.

„Вечер гледам новини. И само се ядосвам”, изрича мъжът.

„Зорлян живеем”, намесва се съпругата му и сяда на пръстта. Върху земята, която отказва да замени дори с Америка.

Накрая на кампанията е най-весело: Децибелите на обещанията ще ехтят по площадите

Та, това е електоратът. Който остана и който неизменно гласува.

Краят на кампанията в градовете обаче винаги е с хепи енд. И за едните, и за другите. Трошенето на пара свършва, обещанията също, рахат олсун (както викат из нашенско, на нашенски).

Обикновено всичко свършва с митинг-концерт, от който печелят най-много фолкаджийките. Така де, по 2,3,5 бона на участие за по няколко песни на плейбек. Партийна пара.

Ето как минава:

Площадът е пълен. Колоните бичат със страшна сила. Когато утихнат, множеството е като кошер-жужи и се сбира още по-плътно. Очаква нещо да се случи. Звездите още не са на сцената, но ще се появят всеки миг. Няма как да откажат участие. Трябва само да мине уводът. Пък той е изнервящ. На подиума се говори за политика, а те издивяват. Говори се за инвестиции, за милиони, милиарди, работни места. Чуват се аплодисменти и откъслечни викове „Браво!”. Чуват се много неща. Там, долу, си чакат порцията безплатен концерт на някоя звезда. Колоните обаче кънтят с децибелите на обещанията. След малко излизат звездите и политиката бе дотук.

Следва денят за размисъл, в който всеки си кара както знае…

***

И ако, поне малко, някой кандидат е вникнал в текста, то нека остави инвестициите и Европата, защото тя, някак си все още не е стъпила тук. Не правете бездната между фикция и реалност още по-голяма. И ако заговорите за кръв, труд, пот и сълзи, то спомнете си онези хора от обреченото село. Или направо отидете до тях. За опит, не за обещания.

Жельо МИХОВ, 24smolian.com

На снимките:

-Хора върху земята, която не желаят да заменят за нищо на света

-Хора към урните, заради родината, която не искат да напуснат

-Тъжната действителност, в която Европа не присъства